Гватемала - маи, вулкани и шамани

Гватемала, един от центровете на майската цивилизация, е отправната ни точка в нашето пътуване. В последно време постоянно се говори за техния календар и предстоящия апокалипсис, затова решихме че ще ни е интересно да се запознаем с част от  тяхната култура.

Започнахме със столицата Гватемала Сити след 13 часа полет от Лондон. Нужно е известно време за аклиматизация, защото града е разположен на 1500м. надморска височина. Преди да се започне, каквото и да е описание на местните нрави, трябва да се знаят няколко неща за тази държава. От 1944г.  до 1996г.  страната е в гражданска война. По време на този период са организирани масови чистки от правителствата срещу студенти, борци за граждански права и етнически представители на маите. За съжаление, всички тези безчинства са били тайно подкрепяни от САЩ. Все пак,  през 1999г., Бил Клинтън официално се извинява за подкрепата си към местните военни главорези, но вече Гватемала има една от най-лошите репутации в света. И има защо.

Има няколко начина да се придвижваш в столицата и всичките са относително безопасни. Такситата са една от опциите, но трябва да се внимава на какво се качваш. Местните се придвижват с така наречените "chicken bus"- стари училищни автобуси използвани в САЩ. Автобусите са частна собственост, а не на общината. Шофьорите са господарите там, и ако искаш да опиташ подобно преживяване е хубаво да се договориш директно с него, преди да си оставиш багажа на покрива. Това са и най-атакуваните превозни средства от местните банди. На година се убиват по 100 шофьора, отказвайки да плащат такса на бандите. Логично пешеходците липсват, особено вечер. Повечето туристи се придвижват с малки бусчета, които ги взимат от хотела и ги превозват до избраната дестинация, съответно това беше и нашият подход.

Гватемала Сити е град, в който няма какво да се види и  трябва да се използва само за транспортна връзка. Никакви забележителности, висока престъпност, хаотично застрояване и ужасяващ трафик.

Пътят от Гватемала Сити до Антигуа е около 2 часа, но все едно се пренасяш на друга планета. Забележителният колониален град Антигуа е основан през 16-ти век. В миналото е служил двеста години като испанска колониална столица за цяла централна Америка. Испанците започват експедициите си до тук, в началото на 15 век, и след няколко такива, заразяват местното население с епидемии.За тях този район не е бил важен, поради липсващите залежи на злато и сребро, които са били на разположение по това време  в Мексико и Перу. 
 

    

Настанихме се в хостел на много  добра локация - за сносни пари. Града се обикаля пеша за около един час във всички посоки. Разхождайки се, направихме асоциация с калдаръмените улички на стария град в Пловдив. Почти всяка една къща е боядисана в различен цвят и е накичена с разнообразни цветя. Както всяка бивша колония на Испания, основната забележителност е Катедралата. Боядисана е в жълто и е най-масивната постройка в града. Тук-таме се забелязват  развалините от разрушителното земетресение през 18-ти век, при което целият град е сринат до основи. Това е и  основната причина за преместването на столицата в Гватемала Сити. Въпреки това се забелязва старението на всички, града да изглежда подновен и реставриран.

 

 

 За разлика от Гватемала Сити, сигурността е на много по-високо ниво - на всеки ъгъл се забелязва местната туристическа полиция, чието присъствие кара туристите да се чувстват по-сигурни. Както може да се очаква, по такива места се предлагат всякакви видове сувенири, претендирайки автентичност. Понякога продавачите са досадни, но не са от най-тежките случаи.

Избора на място за хапване стана след консултация с местен гид, който в последствие се оказа много интересна личност. Изпрати ни в местно ресторантче, където менюто се състоеше от двайсетина гърнета пълни с всякакви вкусотийки, където просто посочваш от кое искаш да ти сипят. Имаше няколко сервитьора за цвят, които трябваше да ти сервират питие и евентуално да ти донесат сметката, но при нас това се оказа трудно начинание, понеже всички чинно гледаха сериала и явно  имаше важен момент :). Махахме, подвиквахме  около 10 минути, но решихме да ги оставим да си догледат кулминацията...

На другия ден решихме да се възползваме от услугите на новия ни местен приятел за еднодневен тур до един от многото вулкани - Пакая. Със своите 3 активни и много различни вулкани - Пакая, Фуего и Сантягито, разположени по продължението на малко повече от 200 км. земя и множество впечатляваща конични върхове между тях, Гватемала има най-високата плътност на активни вулкани на цялата планета. Както обикновенно по тези ширини, пътуването до там си беше истинско изпитание. Досега си мислехме, че сме видяли доста камикадзета, но местните убедително водят челното място. Основното правило при всички е газ до дупка с постоянно лавиране между платната. Някакси стигнахме до стартовата точка, което приличаше на нашите цигански катуни. Местните разбира се държаха бизнеса с превоза с коне до върха - наричаха го такси, както и наема на тояжки. Доста бяха дразнещи, но момента, в който потеглихме, останаха на здравословна дистанция от нас. Пътят до върха е лесен и без големи препятствия, с изключение на прахта, която се издига при всяка твоя стъпка. Този вулкан почти винаги е в състояние на изригване и посетителите могат да се възхитят на врящата лава. Ние обаче не бяхме от "щастливците", понеже в този ден липсваха изригвания и съответно вряща лава нямаше, само много пушек. Въпреки това гледката си заслужаваше - приличаше на лунен пейзаж с безбройните обгорени дървета наоколо. От върха ни показаха местната електроцентрала, произвеждаща ток от геотермалната енергия на вулкана. Последното голямо изригване е било на 10 март 2010г.  Интересен е парадокса,  как местните се издържат предимно от разходките до вулкана, но при всяко изригване са принудени да започнат живота си отначало. 

След като прекарахме два дена в Антигуа се отправихме към езерото Атитлан. Самият регион е известен като най-красивият в страната, именно заради идеално синьото езеро, отразяващо три вулкана. Самото то е  рухнал вулканичен конус. Езерото е свързано от древни времена с историята и културата на маите, като и до днес то е известно като "вълшебното шаманско езеро". Счита се за най-дълбокото езеро в Централна Америка.

Пътуването мина по стандартния начин - газ до дупка :). Пристигнахме в град Панахачел, който  е запазил нещо от дните на хипи разцвета си през 70-те години на 20-ти век. Той все още е най-добрата изходна база за посещаване на други, по-традиционни крайезерни градове по западния и южния бряг, чиито местен чар остава непокътнат въпреки десетилетия туризъм. Трябваше да се възползваме от местния транспорт с лодка, за да достигнем до избраното от нас място.  Както може да се очаква, натоварването на лодката с хора и багажи, минаваше всякакви норми.

Местенцето ни грабна от пръв поглед, въпреки че е хостел. Беше много уютно и чаровно, със страхотна градина и виеща се пътека към отделните къщички. Изгледа към трите вулкана беше уникален и можеше да му се наслаждаваш отвсякъде. Не на последно място трябва да се отбележи невероятната им кухня. Освен за хапване и пийване, използвахме времето и за разходка до близките села.  Нямаше как да не попаднем на поредния търговец, опитващ се да ни продаде нещо, в този случай - одеяла и килими. Обясняваше, че ги разменя за всякакви дрехи и пари, или електроника, която представляваше голям култ за тях. Не че можеха да я използват, просто идеята, че притежават нещо такова ги радваше.  Явно беше добър търговец, защото извади IPhone от един чорап, освен това притежаваше и IPod. Разказа че украсите по одеялата, всъщност представляват майския календар, за завършека на света, но като разбра, че не ни грабва с тази теория, обясни че всъщност нямат в предвид край като завършек, а по скоро като цялостна промяна, включително и в мисленето на хората. Тази интерпретация повече ни допадна, но не ни накара да си купим килим от него. Вече сме опитни след преживяванията ни в Турция... :)

Рано на другия ден потеглихме обратно към Антигуа, от където трябваше да хванем автобус до Гватемала сити и от там още един до Флорес. В Антигуа ни очакваше изненада. Докато чакахме да дойде време за поредния автобус, се оказа, че е първата неделя от 40-те дни преди Великден и съответно местните отбелязват всяка неделя до Великден с процесии. Всяка следваща седмица процесиите стават все по колоритни и големи и така до кулминацията на Великден. Самата процесия пресъздава разпъването на Христос, както е описано в библията. Съответно постилат килими от цветя и минават през тях. Това не попречи на участниците, докато минаваха тържествено - да пият кола, да похапват или просто да си бъркат в носа. Но имаше и други такива, които мъкнеха тежките статуи и се превиваха под тежестта, а процесията продължава с часове... Наоколо наистина цари празнична атмосфера. Хората са радостни, пременени, а амбулантната търговия процъфтява. Около катедралата цвърчат наденици, пържоли и изобщо всяка баба демонстрира домакински умения, в комбинация с желанието да изкара някой и друг quetzal. Мила и родна картинка от неделния пазар, в повечето села в България.

В крайна сметка стигнахме до Гватемала сити и преди да се качим в автобуса за Флорес, ни накараха да минаваме през метални детектори. В самия автобус вече рязко пролича проблема с езиковата ни бариера. Не си е работа да обикаляш испанско говорящи държави без една дума испански. Имаше някакви инспекции, хигиенизации по пътя. Не ни стана ясно кога се спира за тоалетна и кога за другите неща, нито защо изобщо ги правят. Накрая просто ни изсипаха на нещо като гара, без да ни обеснят къде сме, а навън си беше още тъмно. В крайна сметка явно местният ни приятел от Антигуа, си беше свършил работата, защото след около час и половина дойдоха да ни вземат.

И така  хвърлихме багажа и потеглихме към най-загадъчния град на маите - Тикал.
Град Тикал датира от около 400 г. пр. Хр, като се е превърнал в един от най-големите и мощни градове на маите в периода от 200-900г.  сл. Хр. Между градовете в региона често е имало сблъсъци, като в крайна сметка Тикал е бил победен в 562 г. сл. Хр. Предишната му слава се възвръща около век по-късно, и така до общия спад на цивилизацията на маите, в около 900г.
Докато се разхождахме в джунглата, нямаше как да не направим асоциация с Ангор Ват в Камбоджа. Джунглата поглъща по идентичен начин и двата града до състояние, в което единственото което виждаш е поредния хълм. И двата града след като достигат разцвета на тогавашната цивилизация, биват изоставени поради не ясна причина и тънат в забвение няколко века или това поне е официалната версия. Оказа се, че Тикал всъщност никога не е бил забряван от местните, които са продължавали да го посещават и да извършват религиозни ритуали, както и да ловуват в него. Когато един от местните, очевидно по - прозорлив, е искал да започне разкопки, за да открият града на останалия свят, местната общност,  както и самото правителство не са били съгласни.
Официалната теория, наложена в западния свят за края на цивилизацията на маите, е засушаването на района, поради изсичането на дърветата, последвалата ерозия, както и не рационалното използване на почвата при отглеждането на различни култури. Така споделена пред местния ни гид теория, предизвика неговата усмивка. Според него земята е използвана много рационално и причината по - скоро се корени в постоянната миграция на маите. А и е факт, че те са живяли по този начин векове наред и още живеят така. Официалната западна теория бива осмивана и с това, че варта, която се твърди, че се е произвеждала от изгарянето на дърветата, за да се използва за строителни цели, всъщност е била добивана от различни екстракти от джунглата.
Дано времето да покаже каква е била истинската причина за техния край...

 

Гватемала е доста интересно местенце, където има какво да се види, стига да се спазват определени правила на безопастност. Ако попаднеш на правилните хора, местните всъщност са доста приветливи и симпатични.

На път сме към Мексико, минавайки транзитно през Белиз...