Аржентина - испанска структура с италианска страст

Пътуването  от Ла Пас до водопадите Игуасу ни отне доста време. Следобеда потеглихме, като самолетa ни кацна в Сантяго към 9 вечерта, а връзката ни за Буенос Айрес беше чак на следващия ден в 1:30 на обяд. За наша най - голяма изненада, полета не беше директен, а първо кацаше в граничен град в Чили, където всички пътници трябваше да слезнат от самолета и да се редят на няколко опашки, за да минат безбройните проверки. Учудихме се на безумието, като се имаше в предвид факта, че присъствахме на преминаването на французите на сухопътната граница  между Чили и  Боливия, буквално в една барака, без тоалетна. И сега изведнъж, Чилийците се бяха взели на сериозно и хабяха цялото време и ресурси да приземяват един самолет, за да го проверяват и да потеглят отново. Очевидно не искат да им се увреди безценната екология от бедните съседи. Политическите им закачки, заради териториалните спорове с Боливия, явно  се прехвърлят на най-неочакваните места. Освен това, далеч не беше приятно да ти ровят из багажа, но нямаше как. Бяхме се приготвили за спане на летището и се настанихме удобно. Имаше доста пътуващи като нас, явно все с неудобни връзки. На сутринта, докато единия от нас все още си поспиваше сладко, до нас се изсипа целия национален отбор по футбол на Чили, заедно със съпровождащите ги журналисти и репортери. Със сигурност сме били картинка в техните очи. :)

От летището на Буенос Айрес директно потеглихме към автогарата, за да хванем автобуса до водопадите. Поредното 20 часово пътуване с автобус вече не ни плашеше, дори времето мина доста бързо в гледане на филми и подремване. Следобеда се поразходихме из градчето и събрахме информация за предстоящото посещение на следващия ден. Потеглихме рано сутринта, за да имаме целия ден да се наслаждаваме на красотата наоколо. За уникалните условия, които предоставя парка, таксата е минимална. Инфраструктурата е организирана страхотно с малка железница, лодки за прекосяване на реката и безброй мостове и пътеки за достигане буквално на ръка разстояние от водите на водопадите. От най - известните водопади в парка са: Дяволското гърло и Сан Мартин. Дяволското гърло е точно на границата с Бразилия, докото другия е изцяло в Аржентина. От това, което се виждаше от Бразилската страна, заключихме, че гледката от Аржентина е много по-уникална, отколкото от Бразилия. До 1870г. водопадите са били част от Парагвай. По време на войната на така наречения Троен съюз (Бразилия, Аржентина и Уругвай) срещу  Парагвай, Бразилия и Аржентина си поделят водопадите. Войната е в резултат на поредната "добронамерена" постъпка на европейците на континента - в случая на Британската империя. Интересно как бразилците са спали по това време, щом са се съгласили на подобно разделяне.

Ние си имахме план на посещение, който съумяхме да изпълним докрай, въпреки тежките условия - жегата в джунглата с близо 90% влажност направо ни разказа играта. Първо се отправихме към едно малко водопадче, което се намираше на 2 часа път доста на вътре в джунглата. Момчето от рецепцията в хостела отдели доста време да ни дава насоки и особено да обясни на кое място по кое време е най - добре да бъдем, за да хванем подходящото слънце за снимки. Хубавото на отдалечения водопад беше, че почти нямаше хора по пътеката и животните идваха почти до нас. А диви животни колкото искаш. Имаше маймунки, различни видове гризачи, броненосци, гигантски мравки, много красиви пеперуди и освен това тукани, папагали и лешояди. Някои от бозайниците, като например коатите ги виждахме за първи път, явно поради факта, че живеят само в Южна и Централна Америка. Доста симпатични и същевременно нахални животинки.

От там хванахме железницата до следващото място. Наподобяваше нещо средно между теснолинейката до Добринище и влакчетата, които лятото обикалят из нашите курорти. След още няколко часа разходки, взехме лодка до остров Сан Мартин, разположен съвсем в центъра от където се открива, най- красивата гледка към едноименния водопад. Имаше табелки с обяснения и снимки от засушаването през 1978г., когато водопадите са останали почти без вода и след това от големите наводнения през 1982/3 и 1992г., когато всички острови и пътеки са били заляти от водата. Нормалния обем вода е от 1750 куб.м./сек. По време на наводненията е достигнал до 39000 куб.м./сек. На показаните снимки, водата имаше буквално червен цвят. Обесняваха го с утаяването на различните растения от джунглата. В момента водата беше почти кристална с лек зеленикъв отенък - явно в следствие на построения язовир, който действа като пречиствателна станция. Върнахме се обратно на континента и се отправихме към най-уникалния водопад - Дявоското гърло. Именно той е разположен на границата между двете държави. От Аржентинската страна е построен пешеходен мост буквално до ръба на скалата, докато бразилците компенсират с пешеходна пътека около каньона, свършваща в най-ниската точка на водопада. Навсякъде около водопадите, от изпаренията се образуваха дъги, но тук бяха най - видими и при огромната сила и мощ на реката, гледката беше повече от зашеметяваща. Мъглата се издига между 30 м. и 150 м. от Дяволското гърло на Игуасу. В един момент човек може да стои и да бъде заобиколен от 260 градуса водопади.

Легендата за образуването на водопадите разказва как един от боговете е планирал да се ожени за много красива девойка, която обаче избягала със смъртния си любим в кану. Разгневен, Богът разрязал реката, създавайки водопадите и така обрекъл любовниците на вечно падане.

Всъщност, водопада е резултат от изригването на вулкан, който оставя поредната голяма пукнатина в земята. Многобройни острови, разположени на дългия 2,7 км ръб, разделят водопада на отделни водопади и каскади, които варират между 60 и 82 метра височина. Броя на по-малките водопади, варира между 150 и 300, в зависимост от нивото на водата. Около половината поток на реката пада в дългата и тясна пропаст на Дяволското гърло. Водопадът има U - образна форма, висок е 82 метра, широк е 150 м. и е дълъг 700 м.

От Бразилска страна, предлагат панорамни обиколки с хелипкотер, за да се насладиш и от въздуха на уникланите водопади, докато от Аржентинска страна подобни изяви са забранени, с цел предпазване на флората и фауната около водопадите.

Не случайно при вида на Игуасу - първата дама на САЩ - Елинор Рузвелт, възкликва: "Горкия Ниагара". Водопада, често е сравняван и с водопадите Виктория, които разделят Замбия и Зимбабве.  Игуасу е по-широк,  поради факта, че се разделя на толкова голям брой отделни водопади и острови.

Надолу по течението, където реките Парана и Игуасу се сливат, се обединяват и границите на Аржентина, Бразилия и Парагвай. Всяка страна е създала забележителност в националните си цветове и от едно конкретно място, могат да се видят и трите.
Първият испански изследовател, който е видял водопадите е Алвар де Вака през 1541г. Голямата им мощ започва да бъде напълно използвана след строителството на огромната водноелектрическа централа, построена съвместно от Парагвай и Бразилия. Завършен през 1991 г., язовирът е отворен за посещение и осигурява 12,600,000 KW, които отговарят на почти 40% от енергийни нужди  на Бразилия и Аржентина. Язовира е един от най-големите в света, и е изтъкван от двете държави като шедьовър на технологията.

На 11 ноември 2011 г., водопад Игуасу е обявен за едно от новите седем чудеса на природата. Определено заслужава това признание. Неминуемо започнахме да го сравняваме  с Angel Falls във Венецуела. Силата и мощта на природатата  се усещат много по-силно при Игуасу. Въпреки това цялостното ни пътешествие във Венецуела беше значително по-интересно и изпълнено с приключения, за разлика от разходката тук.

Изморени и доволни се прибрахме след изтощителния ден. Поговорихме си пак с момчето от рецепцията за желанието ни да гледаме Бока Хуниорс и Ривър Плейт в Буенос Айрес и за това как можем да се сдобием с билети. На въпроса от къде сме, веднага каза Левски София - очевидно беше сериозен фен. Също така беше фанатизиран привърженик на Бока, откъдето научихме, че всъщност съперника им в предстоящия им мач е само на 1 час път с влак от столицата и няма да има проблеми да отидем. Оставаше да се снабдим само с билетите...
На другия ден следобяд вече бяхме в Буенос Айрес. Водят го "Париж на Южна Америка", и има защо. Европейските ценности са ясно изразени почти във всичко, благодарение на това, че заселниците са били  основно от Западна Европа. Влиянието на местното население е значително ограничено. След обявяването на независимостта на Аржентина, територията й е почти два пъти по малка. По време на управлението на президента Рока, започва изследване на все още непознатите на юг земи. С цел прибавянето им към територията на Аржентина, стартира масово избиване на местните. Голяма част от тях успяват да избягат в Чили. Затова и сега населението на Аржентина е предимно бяло, за разлика от това на Чили. През този период прибавят и Патагония към земите си.  Индустрализацията в началото на 20-ти век помага за бурното развитие на Буенос Айрес и превръщането му в двигател на местната икономика.
Искахме да видим и посетим толкова много неща в Аржентинската столица, че от сега беше ясно, колко напрегната ще е програмата ни за следващите 4 дни. Решихме първо да отморим и да посетим легендарното кафе Тортони, разположено на един от централните булеварди. Води се за една от атракциите в Буенос Айрес. Изобщо бохемския дух и атмосферата на града се усещаха най - вече в страхотните кафенца, ресторантчета и барове, разхвърляни из целия град. Типично италиански, без излишния лукс и лъскавост, а напротив леко занемарени и мърляви, но въпреки това много уютни и чаровни. Използвахме всеки удобен момент, за да се насладим на специфичнито им излъчване. След като попаднахме на поредния сладур на рецепцията, футболната ни организацията беше направена. Първоначлно, той беше малко дръпнат, но след като разбра, че сме от България, само каза "Стойков - 94г.", усмихна се и стана от мил, по- мил. Знаеше всичките ни звезди от онова време поименно, като просто отбеляза, че сме ги убили на Световното. За тях всяка подобна загуба не се забравя лесно, понеже футбола е истинската им религия и страст. Този сценарий се повтаряше с всеки, който говорихме по темата. Не сме си и представяли подобен респект към нашия отбор, след толкова много години. Тъжно е от една страна, че сме известни по света само с един спортист, но още по-тъжно е, че надали Стоичков е мразен повече, отколкото в собствената му родина. Неговото име беше достатъчно, за да ни се отвори всяка една врата в Аржентина - "Благодарим ти, Бате Ицо"... :)
За да си вземеш билет за футболен мач в Аржентина трябва да се потрудиш, поради специфичната им система. Билетите се пускат предварително, като в повечето случаи в самия ден на мача няма как да се сдобиеш с такъв. Опашките са огромни, защото фенската им маса е внушителна и не на последно място се дава само по  един билет на човек. Има заделени и билети за туристи на цена 3 пъти по - висока от стойността на обикновен пропуск. Туристическите посещения са организирани през местните агенции, като в цената влиза и посещение в ресторант и място където е по-безопасно и може да снима с фотоапарат. Това удоволствие обаче излиза доста солено, затова опитахме по други начини да се снабдим с желаните пропуски. Оказа се, че всички местни си купуват билети на черно през един уебсайт, от който се пазаруваше почти всичко. Обикновено тези, които продават  билети са с профили и рейтинги, за да можеш да се ориентираш от кой купуваш. Цените варират значително и има предпоставки да платиш за тоя където духа - измамите са често срещано явление. Крис или "Къдравия Турчин", както му беше прякора, ни поръча билети за мача на "Ривър Плейт" срещу "Хуракан" на следващия ден. Дори пое ангажимента да мине да ги вземе в свободното си време от човека, който ги продаваше на черно. Цената беше като за местни, а не като за туристи, така че сделката беше уникална. Един ден по - късно, "Бока Хуниорс" играеха в малък град до столицата срещу "Тигре", като съответно поръчахме билети и за този мач. Тях ни  донесаха директно на място. Освен всичко останало, Крис ни разказа много за страната, за проблемите им, за футбола и феновете. Упъти ни и къде е най - добрата милонга (сбирка или бар) за танцуване на танго или просто за наблюдаване на танцуващите и ние се отправихме натам. По пътя срещнахме подобни сбирки - едната беше особено лъскава - жени с официални дълги рокли се бяха наредили отпред. Чудихме се и ние ли отиваме на подобно място и как ще ни гледат със скъсаните ни дънки, фанелки и туристически обувки. Като влезнахме в началото ни се стори доста странно. Повечето маси бяха с резервация, но за зяпачи като нас бяха отредили местата отстрани. Мястото приличаше по - скоро на зала в операта или театъра, с високи тавани, колони и польолеи, украсени с ковано желязо. Първите двойки на дансинга бяха предимно на възрастта на нашите родители, дори и на нашите баби и дядовци.
 

Причината за това, очевидно се дължи на факта, че златната ера на тангото е в периода 1930 - 1950г. В момента малко от младите хора могат да танцуват, но явно доста проявяват интерес и посещават уроци по танго, подобни на нашите салса занимания. Тангото е един от символите на Аржентина. Заражда се в пристанището Ла Бока. Същността на аржентинското танго е за живота и особено за отношенията между мъжа и  жената.Точния произход на танго-танците и самата дума, се губят в мит и незаписани истории. Теорията е, че в средата на 1800г., африкански роби, доведени в Аржентина започват да повлияват на местната култура.

Аржентина е била подложена на масивна имиграция. През 1869 г. Буенос Айрес е с население от 180,000 души. До 1914 г. населението вече наброява 1,5 милиона. Смесването на африкански, испански, италиански, английски, полски и руски емигранти довежда до смесица от култури и всеки танц и музика биват привлечени един от друг. Традиционните полки, валсове и мазурки се смесват с популярната хабанера от Куба и с Африканските ритми. Повечето имигранти са били мъже, които се надявали да спечелят богатства в новите земи. Те били бедни и отчаяни. Обикновено се надявали да спечелят достатъчно пари, за да се върнат в Европа, или да доведат своите семейства в Аржентина. Развитието на тангото отразява дълбокото чувство на загуба и копнеж за хората и местата, които са оставили след себе си.

Въпреки че, висшето общество гледало съмнително на дейността в кварталите, заможните синове на Буенос Айрес нямали нищо против танците. Тангото, като танц и като зародишна форма на популярна музика, станало част от  градската култура, както в Буенос Айрес, така и в Монтевидео. До 1913 г., тангото се превърнало в международен феномен в Париж, Лондон и Ню Йорк. Организирали се танго чайове, танго влакови екскурзии и мероприятия. Аржентинският елит, който се опитвал да избегне тангото, бил принуден да го приеме с национална гордост.

Постепенно заведението започна да се пълни, като прииждаха все повече и повече хора, дори и на нашата възраст. Повечето жени носеха рокли, бяха с прически и бижута и изобщо доста нагласени. Идваха по джапанки или с ежедневни обувки, като всички носеха, абсолютно еднакви торбички, от които вадеха, коя от коя по - лъскави високи обувки. Имаше и такива, които се преоблякоха. Всички до един се прегръщаха и целуваха, дори и мъжете един с друг. По - късно, като наблюдавахме същата тенденция и между дивите фенове по стадионите, съвсем се изумихме. На фона на лъскавите обувки, които жените носеха в торбички, ние от бързане да не изпуснем нещо, дори не се бяхме прибирали до хостела и се озовахме с една торбичка със сапунерка в нея. Бяхме изгубили нашата по пътя и ни отне доста време да се сдобием с нова. Все пак хората в Боливия не се къпеха много, едва ли изобщо ползваха сапунерки. С две думи, голяма пародия бяхме, на фона на леещото се вино и шампанско, но това не ни попречи да се насладим на обстановката и на добрите танцьори. Имаше и един дядо, който си подремваше сладко, сладко на масата. Напомняше ни на последния филм на Уди Алън - "Среднощна разходка в Париж"  - страст и романтика, отнасящи те назад във времето, когато и стила на залата е бил актуален. Тръгнахме си след 2:00 часа сутринта, а хората (дори и най-възрастните) продължаваха да се забавляват, някои даже тъкмо пристигаха. Уникално е да видиш хора на тази възраст да се забавляват така и до това време, без да спират да танцуват и да не изглеждат дори и най - малко уморени.

На следващия ден преди първия голям мач, посетихме така известния квартал Ла Бока. Причините за известността му са няколко:

1.      Тук се е зародило тангото

2.      Тук се намира и стадиона на най- големия отбор в Южна Америка - Бока Хуниорс

3.      Част от квартала, така наречения Каменито, е шарен и цветен, дължащо се на интересен феномен. Поради факта, че хората, които живеят тук са най - бедните, в даден момент са помолили правителството да им отпусне пари за пребоядисване на къщите. Понеже парите са отпускани по - малко и на порции, всеки е боядисвал в цвят по свое усмотрение. Резултата е уникална картинка в различни багри и краски, която в последствие се е оформила в собствен стил, а също и в поредната атракция на Буенос Айрес.

Каменито представлява калдъръмени улички със сергии и ресторантчета наоколо и с всякакви изрисувани стени и цветни фигури по къщите и по балконите.Имаше уникални магазинчета за сувенири, уроци по танго и възможност за снимка с танцуващите по улиците. Артистична обстановка, допълнена от футболна страст, благодарение на намиращия се на две преки стадион. Не успяхме да го посетим за съжаление - беше затворен, но все пак ни предстояха къде, къде по - интересни истински  футболни емоции и беше време да потегляме към тях.

Взехме автобус за стадиона на "Ривър Плейт", който за наша изненада, далеч не беше претъпкан и изпълнен с емоционални привърженици, а напротив, хората облечени във фланелки на "Ривър" си пътуваха спокойно. Слезнахме на спирката, заедно с феновете. Имаше тълпи, но за тези мащаби си бяха в рамките на нормалното. Стадионът Ел Монументал е най-големия в Аржентина с  62 хил. места и е дом на "Милионерите" - прозвището на "Ривър Плейт".  Отборът е основан след обединяването на двата столични клуба "Росалес" и "Санта Роса" на 25 май 1901г. Получава името си заради естуара на река Ла Плата, на който е разположена аржентинската столица. Тъй като в основата на създаването на клуба стоят англичани, отборът получава английското название на реката - Ривър Плейт. На един нощен карнавал група играчи и фенове на отбора откраднали огромно парче червен плат, нарязали го на ленти, и го прикрепили към фланелките на футболистите. Така знаменитата диагонална червена лента става неделим елемент от символиката на клуба.
Заедно с "Бока Хуниорс" са най-обичаните отбори в Аржентина. Общият процент на феновете им в страната надхвърля 70, което превръща срещите между тях в огромно събитие. Феновете на "Бока" са 40%, докато тези на "Ривър" са официално 33%. И двата отбора са създадени в бедния квартал на Буенос Айрес - Ла Бока. Фактът, че са от един квартал създава проблеми и "Ривър Плейт" се мести в по-охолния квартал Нунес в северната част на града, на по-безопасно разстояние от Ла Бока - 7 километра.  През този период получават и прякора си, който се затвърждава след като правят най-големите трансфери  по това време. Не случайно, техните привърженици са от средната класа или богаташи, докато тези на "Бока" са от работническата класа. Разделението е на всички фронтове, но най-вече социално. Омразата помежду им е пословична. Ескалира  на 23 Юни 1968 г. на Ел Монументал в мач между двата отбора. Загиват 71 фена, в следствие на не контролеруемия брой хора по трибуните - те биват задушени и умират на място. Нещастието става най -мрачния момент в историята на аржентинския футбол. Повечето от жертвите са били юноши и младежи. Твърди се, че трагедията е предизвикана от няколко фена на Бока Хуниорс, които хвърлят запалено парче хартия на долния ред, където са феновете на Ривър. В резултат на което настъпва паническо бягане сред тях. Дежа вю на трагедията от "Хейзъл"....

В момента "Ривър" играят във Втора дивизия, което е особено унизително за този легендарен клуб, гордеещ се с 33 титли от местното първенство. Немислимото се случва миналата година, след поредица от управленски грешки през последните 10 години, довели отбора почти до фалит с дългове от 70 млн. долара. Спасението им в дългосрочен план ще се крепи на невероятната обич и всеотдайност на техните фенове и на самопожертвователни постъпки на някои от сегашните им футболисти. Повечето коментатори и анализатори очаквали драстично намаление на публиката, но изпадането мобилизира всички до краен предел. Всички абонаментни карти са продадени. Като резултат от свръх посещение по време на гостуванията им, получават наказания от местната федерация.
Новия сезон така или иначе започват с наказание. Клубът не е могъл  да отвори стадион Монументал в пълния му капацитет, заради безредиците на баража за оцеляване, загубен от Белграно. На старта "само" 32 000 виждат домакинския успех над "Чакарита" с 1:0. Седмица по-късно 17 хиляди пътуват до Ривадавия за гостуване на местния тим.
Чак в 21-ия кръг Монументал е отворен изцяло от федерацията и... 61 321 луди фенове го изпълват за мача с "Индепендиенте". Не за дълго - 10 000 пътуват за гостуването на "Дефенсия" и "Хустисия", а стадионът побира едва 18 хиляди. Последва ново  наказание и два мача “домакинство” на арената на "Велес". И още на следващото гостуване - 25 000 от 35-те хиляди на стадиона на Атланта са били гостуваща публика. А съперникът е от град, разположен на 400 км от Буенос Айрес...
Но това не е всичко - закъсалият клуб бе подкрепен от завръщането у дома - на рожбата Фернандо Кавенаги, прекратил в името на любовта към отбора, договора си с Бордо. Последвал го е Алехандро “Чори” Домингес - скъсал контракта си с Валенсия, за да играе във втора лига. Но ходът, който наля гориво в очаквания с разочарование сезон, е привличането на родения в Аржентина французин - Давид Трезеге. Емблемата на "Ривър" е татуирана на сърцето на ветерана от момента,  в който на 17 г. напуска Буенос Айрес. И ето как, втородивизионният тим има трио в атака, за което мечтае цялата първа лига.
Полутахме се малко, но се ориентирахме с питане и следвахме тълпата. Странно, но нямаше толкова много полицаи, както в България. Тълпата ни гледаше странно и малко страшно, докато се тълпяхме по входовете, но вътре беше съвсем различно. Нямаше ги и обичайните блъсканици за събитие с такива мащаби, въпреки че тези привърженици, заедно с тези на Бока, се водят за най-дивите в целия свят. Придвидливо седнахме (разбира се само преди да започне мача) най-отзад на последния балкон. Имахме представа какво се случва при гол в Южна Америка, и как всички се скупчват най - отпред. Първоначално се притеснихме, че няма да се напълни стадиона и това ще ни развали изживяването, но опасенията ни бързо се разсеяха - само за няколко минути, вече нямаше свободно място около нас. Оказахме се в средата на най - върлата агитка, непосредствено до тарторите и хулиганите и целия дилижанс от тъпани и организирана хореография. Всички те влезнаха церемониално, броени минути преди началото на мача и минаха през цялата агитка. Атрибутите им се допълваха освен от огромните тъпани и стандартните знамена и от десетки плажни чадъри в бяло- червения цвят на отбора. За броени минути разпънаха и останалите трансперанти и плакати, като също толкова бързо ги прибраха и след мача. Започна се едно пеене, скачане и викане, което и за миг не заглъхна до самия край на мача. При пропуск на някой от футболистите, не започваха да псуват и да викат, а напротив - запяваха още по силно и започваха да скачат. Уникално беше да гледаш цялата тази вълна на огромния стадион и усещането определено е несравнимо с нищо подобно. 

Видео от нашия сектор, показващо малка част от атмосферата на стадиона:

Стадиона беше практически пълен, с изключение на секторите отредени за гостуващия отбор. Феновете на "Хуракан", също не отстъпваха, но поради малкия им брой и нашата отдалеченост от тях, почти не ги чувахме, но движенията и подскоците им се забелязваха и от нашия сектор. Футбола, определено е страст и религия в Аржентина, несравнима с никъде дръгаде по света.  Ние разбира се бяхме за "Ривър", а и все пак бяхме в тяхната агитка. За съжаление, не гледахме голове в нашата врата, но за сметка на това през второто полувреме, "нашите" отбелязоха 2 гола в противниковата врата, при което стадиона буквално избухна и всичко се тресеше. И ние скачахме и пеехме доколкото можехме с тях. Феновете до нас страшно ни се изкефиха и тъй като всички бяха вече голи, мятайки фанелките си, връчиха ни по една и на нас. Мачът завърши 2:0 за "Ривър Плейт", като първо изведоха напълно гостуващата агитка и чак след това отвориха входовете за домакините. През това време всички тартори на отделните фракции организираха своите хора по перфектен начин и за 15 мин. всичко беше прибрано и опаковано са следващия мач. Интересно бе да ги наблюдаваме отблизо, след като вече знаехме и за тъмната им страна и специфичните им особености. Въпреки че, феновете на "Бока" са по-многобройни и известни по целия свят, всъщност тези  на "Ривър" са значително по-опасни. Оказва се, че ръководят местната мафия и са изключително организирани и структурирани в подземния свят на Буенос Айрес. Всички местни ни казваха, че докато тези на "Бока" са дебелаци със шкембета, които пият само бира, "колегите" им от "Ривър" са постоянно във фитнеса и това определено се забелязваше с просто око.  
Това, което не се споменава официално по медиите, но всички го знаят и споменават неофициално, е факта  че "Ривър" е на това незавидно положение отчасти именно заради тези тартори и фенове. Оказва се, че президентите на почти всички отбори в Аржентина плащат на своите агитки огромни суми пари, за да не правят проблеми и да ги подкрепят, като съответно тарторите ги преразпределят на по - ниските нива. Никъде обаче не е  толкова трагично положението, колкото при "Ривър Плейт". В последните години, агитката дефакто контролира клуба и го довежда отчасти до това му състояние. Сумите, които преразпределят в "Ривър", са не по-малко от 1 млн. долара на година. Президентът плаща тези пари, защото системата на избиране е така направена, че няма как да прескочиш агитките. Те решават кой ще ръководи парада и те определят мизата. Стига се до абсурдни ситуации, като например, в даден период са назначени фиктивно на работа около 1000 фена, на абсурдни позиции като градинари и готвачи и при завишени заплати. Върхът обаче е през Световното в Южна Африка, когато президента на "Ривър" искал по същия начин да "изпере" 500 000 $, като схемата този път била да поеме разходите на основната агитка, за да посетят Световното, в това число пътни, хотели, дневни и т.н. Обаче на границата африканците ги върнали всички накуп, защото се водят в архивите  - за особено опасни типове. :) Всичко хубаво, ама по този начин няма как да си вземат парите от президента и просто отишли и ги поискали кеш. Човечецът отказал, от което пострадала къщата му след нападение с огнестрелно оръжие. По това време клуба е в затруднено положение - няма пари за заплати на персонала и футболистите и са затънали в кредити...
Ако си мисли някой, че само президента е потърпевш от тези "юнаци", жестоко се заблуждава. Своя дан в неофициалните плащания към феновете дават и играчите, като мизата зависи от статута им в отбора. Колкото си по-известен повече плащащ, защото в противен случай ще пострада семейството ти. Тези хора знаят всичко за тях и нищо не може да ги спре. В момента например, се говори, че голямата звезда на "Бока" - Рикелме отделя 10% от заплатата си на тези "сладури". Изобщо човек може да се замисли дали да не мине в техните редици на заплата. Като тегли чертата може и да му се вържат повече приходи от обикновнна работа. :) Изобщо фен да си в Аржентина...
В момента, фракциите на "Ривър" са разделени на две, както става почти винаги когато трябва да се делят пари. След като се оказва, че единия "главнокомандващ" взима по-голям пай от баницата се стига и до предварително организирана битка в паркинга на стадиона, в резултат на което загиват 2 души. Официално правителството се намесва и вкарва единия в затвора за 2 год., не заради убийствата, а заради организацията на битката. В крайна сметка, нищо не се е променило - освен това, че вече се движат в сенките и са сменили лидера. В Европа и по-специално в България в момента е много модерно да се иска феновете да ръководят парада, като се използват гръмки фрази и обещания. Не  е лошо, в този случай да се поучат от  аржентинския опит. Определено в Аржентина не са намерили подходящия баланс и модел, а като гледам и в България всички горещо желаят да вървят по този път.
Излезнахме много бързо и взехме обратно градсксия транспорт. Автобусите си бяха нормални, а не изкорубените, които обикновено пускат след мачове в България. Стандартно билет се купува от машина до шофьора, като той определя колко да платиш, но в случая, бяха променили тактиката. От автобуса слязоха 2-ма продавачи, с цел, да не се скупчват всички около шофьора и да забавят процеса. Нямаше сбивания и дразки в автобуса - културна работа.
Следващия ден беше неделя и определено кулминацията на деня се очертаваше да е мача Тигре - Бока. Нямахме търпение след вчерашното изживяване да се запознаем и с другия гранд.
За през деня бяхме планували да посетим така известния неделен пазар в квартала, в който бяхме отседнали. Сан Телмо е един от най - известните квартали в Буенос Айрес, а именно с одухотворения си облик - с безбройните тематични кафенца и ресторантчета, с тангото и с униклания си пазар. Всяка сергия предлага нещо единствено и уникално, което се е получило в резултат на пълно развихряне на фантазиите на своя изобретател. Старинни мебели и предмети, кожени изделия, така специфичните чаши за мате, изработени от различни материали. Матето представлява нещо като чай, от специфична билка, но разликата е, че чашата е почти пълна с билката, със съвсем малко вода, пие се със сламка, пригудена с цедка.  Някои просто свирят на различни инструменти, гледат на карти или предлагат кафе, напитки или сладкиши. Много приятна обстановка и определено си заслужаваше да се види. Буквално се влюбихме във всичко наоколо и ни се искаша да си купим страшно много неща. Явно ще трябва пак да се върнем някога, когато няма да сме така ограничени от багаж и бюджет... :)
Преди мача, решихме да съчетаем следобеда с разходка до град Тигре, който е известен с реката, която го прекосява и с лодките, които предлагат посещение до 5 реки. Симпатично зелено местенце с много посетители в неделния ден.
След всичко казано до тук за "Ривър Плейт", трябва да се разкажат историите, които научихме от нашите приятели за "Бока Хуниорс", които далеч не им отстъпват. Заедно с "Милан" двата отбора имат най-много международни отличия - по 18. На домашната сцена значително изостават от "Ривър", като до момента са спечелили "само" 22 титли, но компенсират с повече купи Либертадорес и Междуконтинентални купи. "Бока" определено е един най-обичаните отбори не само в Аржентина, но и в света.
На 3 април 1905 г. петима италиански имигранта се събират на пристанище Мадеро  и основават "Бока Хуниорс". Те решават и да сменят досегашните розови ризки - избират цветовете на знамето, под чийто флаг плава първият влязъл кораб на пристанището (а именно Шведски - синьо - жълто) и до днес цветовете на екипа не са променени.
За първи път виждаме такава мания по футболен отбор, по начин който е уникален в света. Всичко свързано с този отбор върви като топъл хляб - от фланелки, ключодържатели до ковчези. Феновете на отбора са прочути от край време - като може би най-откачените в света. Но това не означава, че са хулигани и правят проблеми – по-скоро в смисъл, че са готови да изтръгнат сърцето си заради любимия тим (и да го подарят на клуба). И това не е всичко – те са предани на "Бока" не само приживе, но и в смъртта. Даже в една от песните  им се казва “ще ви подкрепяме дори от ада”. Толкова са болни на тема любимия отбор, че понеже повечето са бедняци – не ядат с дни, за да спестят по някое песо за билет за домакински мач. Преди билетите да се пуснат в продажба, хиляди мъже буквално спят пред касите на стадиона – само и само да се доберат до заветната хартийка.
Когато "Бока Хуниорс" вкарат гол на техния стадион Ла Бомбонера, хиляди фенове хвърлят във въздуха синьо-жълти конфети и взривяват фойерверки. Част от тях обаче мятат на терена малки торбички, пълни с праха на кремирани запалянковци на "Бока".
Предсмъртното желание на почти всеки фен на отбора е останките му да почиват върху игрището на Ла Бомбонера.За да са сигурни в това начинание правят масови завещания при нотариус, за да удостоверят официално, че последното им желание е прахът им да бъде разпръснат върху терена. Хиляди почитатели на "Бока" харчат немалко пари приживе, за да узаконят това свое последно желание. Да хвърлиш човешки останки на тревата на стадиона е незаконно, но на никой не му пука. По - заможните си уреждат урната с праха им да бъде погребана на самия терен – с церемония и всичко останало. Торбичките с човешки останки са мънички и от специална материя, която се разлага с времето – така че прахът наистина да бъде “погребан” на игрището. Дълги години управата на стадиона умишлено не ги чистила, за да не обиди запалянковците, но напоследък ги отстранява – защото се поврежда терена. Просто човешките останки са основно калций, който след дъжд се втвърдява – и на места теренът буквално почнал да не става за игра. Наложило  се официално да забранят тая практика и за да излезе клуба  някак от ситуацията, през септември 2005  обявява, че е намерил алтернативно решение – специално гробище за починалите фенове.
Гробно място №1, разбира се, е запазено за най-великия футболист на клуба (и изобщо) – Диего Армандо Марадона. Парцелът с общ капацитет от 27 000 гробни места е в едно от южните предградия на Буенос Айрес, на около 25 км от стадиона; погребението на обикновена урна струва еквивалента на 600 долара в песос, но има и по-луксозни опции – например гробница за трима на цена от 1400 долара. Разказаха ни, че само през първия месец са продали 1500 гробни места. Мартин Стенер е собственик на гробището и фен на "Бока" до, ами, хе-хе, смърт. Разбира се, като един вид жест и пиар-акция, веднага след основаването на гробището в него са препогребани останките на повечето починали футболни легенди на Бока. Иначе таксата да си пазиш място там е около 60 долара на месец – т.е. тъпото е, че колкото по-дълго си жив, толкова повече я плащаш, но нито един истински фен на Бока не разсъждава така. Напротив – още към декември 2006 “абонатите” са били над 25 000, което изправя Стенер пред проблем, защото дори при най-гъсто разположение на гробовете (урни или ковчези), капацитетът на парцела няма как да надхвърли 27 500. (Ла Бомбонера побира около 65 000, което явно значи, че при евентуално разширение пак ще има достатъчно “клиенти”.)
Разбира се, гробището е и място, където идват и фенове на смъртния враг на "Бока" – "Ривър Плейт", за да се поизгаврят с вечния съперник. Надяват се гробището да побере всички фенове на Бока, за да не остане нито един. :)
Още в деня, когато обявяват проекта, на Стенер са му звъняли аржентински емигранти от Венецуела – дали можело да препогребат останките на техни роднини, фенове на "Бока", в новото гробище. Днес вече  му  се обаждат почти от цял свят, като дори имало  двама руснаци от град Омск, някъде в Сибир.
Когато прахът с тленните останки на някой фен пристигне, Стенер е подсигурил и заупокойна служба по католическия обряд (за още около 300 долара). Урната (или ковчега, ако покойният не е пожелал кремация) се увиват в синьожълт флаг (клубните цветове на "Бока"), досущ както при военните погребения в САЩ. Между гробните места пък са посадени сини и жълти цветя. Емблемата на клуба е навсякъде – над входната порта, по паметниците и на фонтанчетата.
По принцип на хората не им е приятно да се говори за смърт и погребения, но при гробището на "Бока" случаят е съвсем различен – когато раздавали на феновете рекламни брошури, те им се радвали. Ако някой си мисли, че  рекламните флайъри  се раздават от някакви потни стюарди, жестоко се е объркал. Секси полуголи chicas  обикалят трибуните на Ла Бомбонера и предлагат удобно място в отвъдното. Има само един малък проблем – флайърите трябва задължително да се раздават след, а не преди мач. Причината е проста -  всички в "Бока" – от чистачката през феновете до център нападателя, са суеверни, т.е. никой не ще да гледа рекламни брошури за погребение, защото смятат, че това може да повлияе на резултата.
Средния фен на "Бока" има и друга особеност – не иска да бъде погребан  как да е, а само в официална урна или ковчег на клуба - синьожълти. Тук бизнес-ниша е намерил Фернандо Гарсия. Той е собственик на Dieues, най-голямата фабрика за ковчези в Аржентина. 70% от работния й капацитет е запълнен от поръчки на "Бока" - фенове. Срещнал се предприемчивия човек  с представители на клуба; те отначало били против, защото се страхували как ще се възприеме тов аот тълпата, но след като им подарил 40% от фирмата, бързо се "вразумили". :) В момента "Бока" - ковчезите вървят по-добре и от фланелките, и от ключодържателите, и от чашите за кафе...
Единствените негативни коментари по повод гробището идвали  от... семействата на самите погребани фенове. Не за друго, а защото се дразнят, че голяма част от живите фенове на "Бока" след победа идват да празнуват на гробището – и изпотъпкват цветята. “Е, не са виновни, че се радват”, казвали снизходително гробарите...

Историята на стадиона им е пълна с недоразумения, по типичен южняшки маниер. През 30-те години на миналия век, група архитекти правят план за стадион с капацитет 100 000 зрители, но предприемачът не успява да се пребори с общината (или пък да даде необходимия подкуп в пълен размер), вследствие на което получава далеч по-малък парцел за строеж. Ето защо при Ла Бомбонера всичко е суперклаустрофобично – от стълбищата, които са като в кула на замък и по тях може да минава само по един човек, до размера на терена. Трибуните са толкова стръмни, че всъщност гледаш мача отгоре надолу, сякаш си на балкон на сграда. Над играчите почти буквално са надвиснали феновете, които най-често крещят “concha tu madre” и други испански галантности. Когато най-мразения отбор на Ла Бомбонера – "Ривър" – дойде, запалянковците замерят играчите им или с живи кокошки (в смисъл, че футболистите на "Ривър" са страхливи “пилета”), или с... вибратори, защото (предполага се), ривърци са “гейове”. На живо само можем да си представим какво е чувството да бъдеш сред тези луди типове. Ние бяхме на два обикновени мача и изживяването беше неописуемо, какво остава за най-великото дерби в света. Дано някой ден да го посетим, но кой знае...

Дойде време за мача, като Крис ни предупреди, че стадиона е много малък и е по-добре да отидем по-рано. И тук организацията беше много добра, намерихме входа за гостуващата агитка  и отново заехме предпазливо най- високите места. Явно е обичай тук тарторите да влизат последни, броени минути преди мача, и да маршируват пред останалата агитка. Винаги успяваха да се справят и да опънат на време всички планувани трансперанти. Поради размерите на стадиона - около 20хил. посетители, бяхме отделени от самото игрище с висока телена ограда. Хулиганите, като въже играчи се катериха по нея и навързваха знамената. Не оставиха много възможност за изглед към игрището, но и без това на тях, гледането на мача им беше последна грижа. Прекараха повечето време обърнати към агитката, за да дирижират хореографията и да дават тон на песните. Появиха се със същите огромни тъпани и знамена, но този път бяха акомпанирани и от тромпети.

Видео от официалното им пристигане на стадиона :

Определено останалите имаха страхопочитание към тях и никой не си позволяваше своеволия. Пяха като едно през цялото време, но тук скоковете на цялата тълпа, ни се сториха доста по- страшни, поради ужасното тресене на нашия сектор, очевидно поради по -  малкия стадион. Разбира се, стадиона беше пълен и феновете на "Тигре", далеч не отстъпваха - палеха факли, пееха, развяваха знамена и скачаха като луди. Стартираха с пускане на огромен трансперант с емблемата им, който покри целия сектор и се движеше като жив тигър. Феновете на "Бока", не разполагаха с такова пространство, сектора за гости беше доста ограничен, а и определено бяхме 2 пъти повече от отпуснатата за гости бройка. Бяхме наблъскани като сърдели и едвам дишахме. На нас конкретно доста ни бяха ограничени движенията, но вълната лесно ни раздвижваше. Имахме чувството, че най-малкото ще изядем по някой шамар, в следствие от гората от ръце наоколо... :) За съжаление Бока паднаха с 2:1, след отменен техен гол. И ние като феновете си тръгнахме разочаровани. Този път бяхме в гостуващата агитка и тръгнахме първи. На бързо стигнахме до гарата, за да хванем влака, обратно до Буенос Айрес. Тук никой не си купуваше билети, не само за влака, а в повечето случаи и за метрото. Обикновено редом до автоматите за проверка и контрол, вратите са широки отворени и до тях стои специално назначен на длъжност човек. Той обаче наблюдава с разбиране тълпата, пропускаща автоматите и никога не прави нищо по въпроса. Аржентина е доста социална държава с придобивки от рода на безплатно здравеопазване, образувание и безумно евтин транспорт - от порядъка на по- малко от четвърт долар. Всъщност, превоза е бил още по- евтин преди 2 месеца, но  в резултат на инфлацията, съвсем наскоро са повишили цените, което  на дали има голямо значение за тях, тъй като местните не считат за нужно да плащат.
Редом до нас във влака се качиха по няколко полицаи във всеки вагон. Нямаше проблеми и се прибрахме спокойно.  Все пак не се очакваше да има пак  военно положение, както след злополучния бараж на "Ривър", но никой не знае какво може да стане след мач в тази държава.
Програмата за последния ни ден, също беше доста ангажирана. Първо посетихме така известното гробище в центъра на БА, редом до най - скъпия квартал с жилищните сгради. Известно е с уникалните си гробове, които по скоро приличат на палати, храмове и какво ли не, но само не и на стандартно гробище. Обособило се е през 18-ти век, когато богатите фамилии са започнали да изграждат гробници за своите семейства. Абсолютен парадокс е факта, че е разположено в самия център на града и е само на пряка от сградите. В този богаташки квартал, повечето жилища предоставяха изглед към гробището. Тук са погребвани само известни личности, сред които е и Евита Перон. С течение на времето се е обособило като туристическа атракция, като дори предлагат гайд, да те разведе из гробовите на най-известните. След време сигурно ще искат и такса за посещения в самите постройки.
От там се разходихме из Палермо - модерния квартал в близост, който също е един от известните в града. Освен стандартните кафета, ресторанти и атрактивни паркове, включва и доста скъпи маркови магазини.
За финал си бяхме оставили посещение на стандартен аржентиски ресторант с хапване на аржентиски стек. Все пак грехота е да дойдеш до Аржентина и да не опиташ така прочутите им стекове. Дадоха ни безценен съвет, къде е най-евтиното и съответно добро място, което се посещава само от местни. За разлика от излизаните бутикови ресторанти в района, този  беше пълен постоянно и  работеше на пълни обороти. Стековете са по- хубави  дори от очакваното - истинска магия е как ги приготвят.  
Аржентина ще остане в сърцата ни с приветливите и страстни хора, одухотворена, уютна и чаровна. Много напомня Италия, но същевременно притежава нещо свое уникално и притегателно.
Вече ни липсва...