Чили не ни грабна още от първото ни влизане на път за Аржентина - с безумните проверки и приземяването на самолета на границата с Боливия, преди отново да полети за Сантяго. Чилийците претендират, че живеят в най - богатата, уредена и организирана държава в Южна Америка, но се оказа, че всъщност не се различават много от останалите. Сантяго е голям и скъп град, лишен от всякакъв чар и атмосфера и определено няма нищо интересно за туристи. Тук се разделихме и с апарата си, така че не пазим много топли спомени от там. Най - интересното е, че през следващите няколко седмици, срещнахме още хора, които са имали неприятни инциденти там. Очевидно Сантяго е дори по - проблемен от стандартен Латиноамерикански град, но това не пречеше на двойка испанци от нашия хостел, които бягаха от тежката икономическа ситуация в Испания, да се опитват да си намерят работа тук. Прекарали около година в Австралия, но не им харесало, поради факта, че не могат да се развиват в професиите си. Тук се надяваха да успеят. Стандартната заплата за администрацията беше около 750 евро, при условие, че наема е около 500 и то без допълнителните сметки. Сантяго си е скъпо място и след инцидента изобщо не ни се стори привлекателно за живот при тези условия, но те си знаеха...
За разлика от първата, втората спирка в Чили ни хареса дори повече от очакванията. Най - вероятно, защото Великденски остров си е стандартен Полинезийски остров, който просто се води част от Чили от 1888 година насам. Александър Селмън,Младши - син на английско еврейски търговец изкупил всички земи на острова, с изключение на мисионерските и станал негов единствен работодател. Той работил за развитието на туризма на острова и се явявал основния информатор за провеждането на британски и германски археологически експедиции. Продава острова на чилийското правителство през 1888 г. Завръща се в Таити през декември същата година. Ефективно е управлявал острова от 1878 г. до цесията на Чили през 1888 година. Островът се управлява от чилийския флот до 1966 г., когато на поданиците му е дадено чилийско гражданство.
Наричан още Рапа Нуи, островът е разположен в Тихия океан, в югоизточната точка на полинезийския триъгълник. Фразата Рапа Нуи означава и "земя на края". Великденски остров е един от най-изолираните в света, обитавани острови. Най-близкото населено място е остров Питкерн, който отстоява на 2000км от него, а разстоянието му до континента е над 3000км. Има три сладководни езера, разположени в кратерите на 3 вулкана, но няма постоянни потоци или реки.
Историята на Великденски остров е богатa и противоречивa. Жителите му са издържали на глад, епидемии, гражданска война, нападения на роби, колониализма, обезлесяване, а населението му спада рязко повече от веднъж.
Вероятна дата на първоначалното населяване на Великденски остров е в границите от 450 до 700г. СХ. Приблизително съвпада с пристигането на първите заселници в Хавай. Островът е населен най-вероятно от полинезийци, които се навигирали с канута или катамарани от остров Мангарева (част от архипелага Гамбие) или Маркизките острови. Мигриращите полинезийци, родом от Югоизточна Азия, са достигнали Таити и Маркизките острови около 300 години СХ., а по - късно са открили и завзели Хавай и Нова Зеландия.
Идеята за плаването и търсенето на нови места е развитие на йерархичната и социална структура на полинезийците. Само най-старите синове могат да се надяват да наследят властта. По същия начин, както по-младите синове на Европа са тръгвали на кръстоносни походи или към Новия свят, по-младите синове на Полинезия организирали експедиции до намиране на нов остров, където те могат да станат началници. След като достигат до Великденски остров, обаче, хората вероятно се оказват блокирани. Учените не могат да намерят доказателства за двупосочна комуникация между острова и останалата част на Полинезия.
Когато Джеймс Кук посещава острова, един от неговите членове на екипажа е полинезиец от Бора Бора, който бил в състояние да комуникира с хората от Рапа Нуи. Езика Мангарева - най-близкия до Рапа Нуи е с 80% сходство в речника. През 1999 г., пътуване с реконструирани полинезийски лодки доказало, че е възможно да се достигне от остров Мангарева до Великденския остров само за 19 дни.
Друго доказателство за произхода на първите заселници е, че статуите и други артефакти също носят полинезийски отпечатък. През 1994 г. е направен ДНК анализ на 12 скелета от острова и е установено, че са полинезийски.
Европейските сведения от 1722 и 1770г. говорят за изправени статуи, разположени по цялото крайбрежие на острова, докато Кук по време на експедицията си през 1774г. отбеляза, че някои от статуите са повалени в резултат на вътрешна война.
Първият записан Европейски контакт с островитяните е на 5 април (Великден) 1722 г., когато холандски мореплавател посещава острова в продължение на една седмица и наброява население от 2000 до 3000 жители. Броят на жителите може да е бил по-голям, тъй като някои от тях може би са били уплашени и са се укривали, в резултат на недоразумение, което накарало европейските мъже да стрелят по местните жители. Убили повече от дузина и ранили още няколко. Британски кораб пристига през 1825 г. и докладва за липса на стоящи статуи. Към Великденски остров се е подхождало много пъти през 19-ти век, но от тогава островитяните проявявали открита враждебност към всеки опит да се спре на острова и следващата нова информация идва от 1860г.
Според устните предания, записани от мисионерите посетили острова през 1860г., той е имал силна класова система, с един "ariki" или главнокомандващ. Той е притежавал голяма сила над деветте други кланове и съответните им ръководители. Големият вожд е най-възрастния наследник по първородна линия на легендарния основател на острова, Hotu Matu'a. Най-видимия елемент в културата е строителството на огромни статуи, наречени Моаи, които представляват обожествени предци. Повечето селища са разположени на брега и Моаи са били построени по протежение на бреговата линия, може би за да бдят над техните потомци с гръб към духовния свят в морето, търсейки благословия за плодородност. Друга теория твърди, че статуите са били обърнати към Таити, от където са дошли и първите заселници. Въпреки всички теории до момента, никой не може да каже със сигурност какво всъщност означават тези статуи и защо са построени. В това именно се крие чара им - със сигурност и за в бъдеще, те ще продължават да вълнуват нашето въображение…
С пристигането на острова, туристите трябва да се съобразят със стандартните за Чили закони, касаещи внасянето на храна или нещо подобно, което може да увреди острова. Ние поне летяхме от Сантяго, така че имахме възможност да си напазаруваме предварително, защото острова си е доста скъпо място. Посрещнаха ни с венци и цветя по полинезийски обичай и след стандартното туткане, характерно за тези ширини, потеглихме за поредния хостел накачулени като сърдели, с тонове багаж и един австралиец пътуващ в каросерията със сърфа си.
В хостела срещнахме англичанина Гари - определено един от най - интересните хора, които бяхме срещали до момента. Пътуваше по доста интересен начин - имаше сайт "Choose my own adventure", където хората всъщност гласуваха в каква посока да продължи пътешествието му. Първо му пращаха мейли с предложения и след като той ги качеше в сайта, те гласуваха определяйки съдбата му от тук нататък. Беше интересен експеримент - искаше да види как реагират хората и дали всъщност ще се опитат да усложнят живота му или не. Определяха начина, по който да пътува, дали да работи или не - общо взето всичко. Сега предстоеше да пътува обратно до Сантяго и след това от там с автобус 6 дена до Колумбия. Имаше около 20 000 последователи в сайта и плануваше да издаде книга след това едногодишно приключение. Беше журналист и определено беше намерил най - добрия начин да пътува, особено ако успееше и с книгата след това, пътуването можеше да му излезе без пари. Преди да го срещнем беше прекарал 5 седмици в Аржентина - в град, който до скоро е бил залят от езеро и сега все още се възстановявал. Хората са гласували да спи в сграда, използвана преди като кланница за телешко. След това са го изпратили да работи на Великденски остров. Работата, която успял да си намери беше на рибарска лодка, при условие, че не говори испански. Местните не са му плащали пари, но за сметка на това е имал прясна риба всяка вечер. Описа го, като уникално изживяване, вечер е пиел бира с тях и дори са го канили на вечеря. :)
По - късно се разходихме наоколо, хостелът се намираше на самото крайбрежие и гледката на разбиващите се с трясък вълни в скалите, заедно с пяната и парата, която вдигаха беше вълнуваща. Вечерта разпитвахме и си търсихме компания за подялбата на кола под наем за следващия ден - единствения начин да разгледаш забележителностите на острова. Въпреки малките му размери, около 60 кв.км, нямаше друг възможен начин. Разбрахме се с една японка и междувременно се сприятелихме с едни тайванци, които ни поканиха да се присъединим към тях на вечерна разходка до една от групата със статуи - общо 7, които са едни от малкото гледащи към океана, а не към сушата, както са всички останали. Залезите и изгревите на острова на фона на загадъчните фигури са повече от уникални. Азиатците са наистина много симпатични туристи, имаме много добри впечатления от тях, както и от французите. Определено най си допаднахме с тези националности. Нямахме много късмет със залеза, защото беше облачно, но въпреки това беше красиво и фигурките толкова прости сами по себе си, бяха същевременно специални и уникални. Островът ни грабна и цялата обстановка наоколо много ни хареса. Радвахме се, че сме тук - още една мечта се сбъдна. :) Вечерта вълнението беше още по-силно и тътена от вълните се чуваше ясно, очаквахме буря, но извадихме късмет.
Потеглихме около 10 часа на следващата сутрин. Така можехме да използваме колата и за изгрева на другия ден. Едната страна на острова е подходяща за наблюдение на изгрева, а другата на залеза. Направихме програмата така, че да посетим всички далечни места с колата, а близките оставихме за разходка на следващия ден. Спирахме навсякъде, където ни харесваше, а и из целия остров имаше разхвърляни около 887 моаи - така наречените статуи. Някои са обособени на специални церемониални платформи, а други все едно са пораснали от земята, част от тях все още е зарита в почвата. На много места статуите са повалени, главите им са отделени от тялото, а червените им шапчици са разхвърляни наоколо. Често по пътя се разминавахме с диви коне, които очевидно изобщо не се притесняваха от нас или останалите преминаващи коли. За първи път видяхме оловно сив кон - много красиво животно.
На места атрактивни продавачи бяха опънали сергии със сувенири. Единия дядо особено привлече вниманието ни. Имаше много дълга оплетена на расти коса, която беше хванал по интересен начин на тила на главата си и от далеч приличаше все едно имаше огромен вплетен клон. Стигнахме до националния парк - "Рано Раруки". Представлявал един от трите вулкана на острова, сега е езеро с ливади, цъфнали дървета и пасящи наоколо коне. Кучетата често гонеха конете и те галопираха бясно в различни посоки - красота. До самото езеро е разположен хълм, който е ограден със статуи в различни размери, изобразяващи различни черти на лицето. Предполага се, че почти всички статуи са дялани, издълбани и изрязани именно на този връх.
На места атрактивни продавачи бяха опънали сергии със сувенири. Единия дядо особено привлече вниманието ни. Имаше много дълга оплетена на расти коса, която беше хванал по интересен начин на тила на главата си и от далеч приличаше все едно имаше огромен вплетен клон. Стигнахме до националния парк - "Рано Раруки". Представлявал един от трите вулкана на острова, сега е езеро с ливади, цъфнали дървета и пасящи наоколо коне. Кучетата често гонеха конете и те галопираха бясно в различни посоки - красота. До самото езеро е разположен хълм, който е ограден със статуи в различни размери, изобразяващи различни черти на лицето. Предполага се, че почти всички статуи са дялани, издълбани и изрязани именно на този връх.
Издълбани са от отличителна, сгъстена вулканична пепел, която се намира на едно място във вътрешността на изгасналия вулкан. За изработването на един Моаи са били необходими екип от пет или шест души и около една година, за да се завърши. Само една четвърт от статуите са инсталирани. Почти половината са останали в кариерата на Рано Рараку, а останалите лежат на едно или друго място, вероятно по пътя им до крайната цел.
Някъде от 180 до 250 мъже са необходими за теглене, в зависимост от размера на Моаи.
Тясно свързани със статуите са така наречените каменни платформи Аху. Много от платформите се превърнали в гробници. От 313 известни платформи, само на 125 има разположени Моаи. Обикновено по един, може би поради не достатъчно дългия моаи период и поради трудностите при транспортирането им.
Чудехме се дали видимите разлики в статуите са били направени с цел да демонстрират колко различни са хората като цяло или всяка е изобразявала различен владетел или просто знатна личност от това време. На входа на парка имаше снимки от реставрирането му през различните години, показващи как са разравяли фигурите. Най - ранната снимка беше от 1956г. Все още имаше много статуи показващи се само до главата, врата или раменете. Очевидно не са ги изровили целите, за да не предизвикват допълнителна ерозия, която като цяло си е сериозен проблем тук. Гледката от хълма към морето също е зашеметяваща и особено към 15-те фигури, които се виждат в далечината. Те са и най - известните на острова. Оказа се, че са били доста разрушени и изпопадали, в следствие на местни войни и размирици на острова през 17-ти век. По - късно, през 1960г и платформата им е била разбита, в следствие на цунами, резултат от земетресение. Японски архитекти са се заели с възстановяването им. И наистина, когато приближихме се виждаше, че платформата е ново построена, фигурите на моаите бяха в изрядна редица и тук там се забелязваше, че главата или друга част от тялото е залепена. Цялата платформа се казва Тонгарики - забележителна с всичките 15 човечета с различна височина и само един от тях с шапка. Останалите шапки са наредени в редица отстрани. Сами по себе си шапките надхвърляха нашия ръст. За разлика от 7-те фигури, които посетихме предната вечер за залеза, тези бяха коренно различни една от друга. Формата и структурата им съвпадаше, но се различаваха по всичко останало. Имаха различни изражения, носове, едни бяха по пълни, други по издължени и слаби. Гледаха към същия този връх, където са се строяли всички статуи. Тясно свързани със статуите са така наречените каменни платформи Аху. Много от платформите се превърнали в гробници. От 313 известни платформи, само на 125 има разположени Моаи. Обикновено по един, може би поради не достатъчно дългия моаи период и поради трудностите при транспортирането им.
Минахме от другата страна на острова, за да видим така известния плаж Анакена.Вярва се,че тук е било и първото селище на острова. Спряхме по пътя, където обърната по очи се намираше и най-високата статуя. Беше над 10м и тежеше повече от 80 тона. Легендата разказва, че една вдовица я е поръчала в памет на съпруга си. Отбихме се и при така известните скални рисунки. Изобразяваха риба тон, акула и огромно 12 метрово кану, обградено с рибки, костенурки и подобни морски твари. Наоколо всичко беше зелено от плантациите с лайм, които обграждаха петроглифите. Като цяло острова беше доста каменист и с малко зеленина. Приличаше по скоро на гръцки остров, отколкото на полинезийски.
Скалните рисунки, представляват картини, издълбани в скала, като Великденски остров има една от най-богатите колекции в цяла Полинезия. Тези изобразяващи Birdmаn (за който ще спонем малко по -късно) наподобяват скални рисунки в Хавай. На острова са открити около 1000 места с над 4000 скални рисунки. Изображенията са били издълбани в скалата, поради най-различни причини: да се създадат тотеми, да се маркира територия или да се ознаменува дадено лице или събитие. Скалните рисунки също са чести срещани в Маркизките острови. Малко по - нататък по пътя се отбихме на едно малко плажче, където пясъка имаше розови оттенъци. Продължихме по пътеката и се озовахме на едни скали много наподобовящи тези по крайбрежието на Тюленово. И накрая стигнахме до плажа - много специално и притегателно място - единственото с бял пясък и подходящо за плуване на острова. Тук се намираше и поредната платформа със 7 статуи, от които 2 бяха разрушени. Почти всички са с шапки и определено са статуите с най-ясно изразени черти на лицето от всички останали на острова. И те са с гръб към водата, така че от където и да ги погледнеш представляват страхотна гледка - както гърба им на фона на палмите, така и лицата им на фона на водата. Полежахме на плажа и се топнахме в океана, след което се прибрахме за едно бързо кафе и потеглихме отново към поредния залез на фона на статуите.
Скалните рисунки, представляват картини, издълбани в скала, като Великденски остров има една от най-богатите колекции в цяла Полинезия. Тези изобразяващи Birdmаn (за който ще спонем малко по -късно) наподобяват скални рисунки в Хавай. На острова са открити около 1000 места с над 4000 скални рисунки. Изображенията са били издълбани в скалата, поради най-различни причини: да се създадат тотеми, да се маркира територия или да се ознаменува дадено лице или събитие. Скалните рисунки също са чести срещани в Маркизките острови. Малко по - нататък по пътя се отбихме на едно малко плажче, където пясъка имаше розови оттенъци. Продължихме по пътеката и се озовахме на едни скали много наподобовящи тези по крайбрежието на Тюленово. И накрая стигнахме до плажа - много специално и притегателно място - единственото с бял пясък и подходящо за плуване на острова. Тук се намираше и поредната платформа със 7 статуи, от които 2 бяха разрушени. Почти всички са с шапки и определено са статуите с най-ясно изразени черти на лицето от всички останали на острова. И те са с гръб към водата, така че от където и да ги погледнеш представляват страхотна гледка - както гърба им на фона на палмите, така и лицата им на фона на водата. Полежахме на плажа и се топнахме в океана, след което се прибрахме за едно бързо кафе и потеглихме отново към поредния залез на фона на статуите.
В последно време острова се приема като нарицателно за културни и екологични опасности, като същевременно служи като предупреждение за последиците от свръх експлоатация. Едва ли хората са изцяло виновни за загиването на културата им. Бурите и цикличните промени на климата, също биха могли да са допринесли за това. Когато населението на Великденски остров достига своя връх - може би около 20 хиляди жители, това е далеч над възможностите на екосистемата на подобен малък остров. Ресурсите стават оскъдни след като буйните палмови гори са били унищожени - изчистени за нуждите на селското стопанство или за преместването на масивните камъни Моаи. В резултат, процъфтяващия социален ред се обръща в кървава гражданска война, може би дори канибализъм. Канибализмът е широко разпространен в полинезийските култури. Човешки кости не са били намерени, освен в земни фурни, разположени зад религиозни платформи, което показва, че канибализма най - вероятно е бил ритуална практика. При първото научно изследване, проведено на Великденския остров през 1914г. е записано, че местното население категорично отхвърля твърденията, че те или техните предци са били канибали. Местните са вярвали, че техните предци може да ги спасят от глад и поради тази причина се наблюдава все по - голям растеж в изработването на статуите - строяли ги все по - високи.
Археологическите разкопки от време на първоначалното селище показват, че островът е бил дом на много видове дървета, както и на най-малко шест вида местни птици. Някъде преди пристигането на европейците на Великденски остров, Рапа Нуи преживя огромен катаклизъм в тяхната социална система, предизвикан от промяна в областта на екологията на острова. Загубата на големи дървета означава, че жителите вече не са в състояние да изграждат мореплавателни съдове. Това значително намалява и риболовните им възможности.
Поредица от опустошителни събития, убили или премахнали по-голямата част от населението през 1860г. През декември 1862 г., ударили перуанските нашествия на роби. Бурните отвличания продължават още няколко месеца, като в крайна сметка са заловени около 1500 мъже и жени или половината от населението на острова. Сред заловените са тези, които са от първостепенно значение - владетеля на острова, неговия наследник, и тези, които знаели как да четат и пишат. Когато робите нашественици били принудени да репатрират хората, които са отвлечени, заедно с малцината оцелели, те донесли едрата шарка на всеки един от островите. Това създало опустошителни епидемии от Великденски остров до Маркизките острови.
Късния контакт със западната "цивилизация" се оказал катастрофален за жителите на острова. Благодарение на робството и болестите, населението е повече от драстично намаляло. След анексирането от Чили през 1888 г., обаче, този брой е нараснал до 2500, с пристигането на други "Рапа Нуи", живеещи в Чили, Таити и Северна Америка. Въпреки нарастващото чилийско присъствие, полинезийската самоличност на острова все още е доста силна.
Изгревът посрещнахме от другата страна на острова при статуите Тонгарики. Статуите изглеждаха още по загадъчно на фона на облачното небе - толкова мащабни и сериозни. Тук там просветляваше в типичните за изгрева розово оранжеви цветове, но не успяхме да му се насладим изцяло заради облачното време. На връщане се отбихме до други съборени платформи. Чудехме се след като бяха възстановили част от тях, защо не са възстановили всичките? Дали не са им стигнали парите или са решили, че така изглеждат по - автентично?
Пуснахме няколко запитвания за Сoach Surfing във Френска Полинезия и тръгнахме на разходка към националния парк Рапануи. Тук се е намирал най - големия вулкан - Рано Кау или "Създателя", както го наричаха местните. Кратера все още се виждаше много добре оформен, само където сега в него се е настанило езеро. В единия му край, част от кратера се е откъртил и се виждаше уникалния син цвят на Тихия океан. Пътеката се виеше по билото на хребета. Продължихме по нея, като през цялото време ни следваше едно куче. Водехме го още от рибарското селище край морето, където често виждахме местните с канута, явно и тук това беше национален спорт. Кучето не се отделяше от нас, даже полягаше наоколо, когато ние се спирахме, просто за да се насладим на заобикалящата ни природа. Стигнахме до Оронго - така нареченото церемониално селище с 54 къщи. Било е свързано с Маке Маке култа, както и със състезанието на мъжете. Вярва се, че се е използвало само по няколко седмици в годината и то в началото на пролетта от 16 -ти век нататък. Въпреки че култа към бога Маке Маке, изглежда се е появил по - късно. Бил е тясно свързан с плодородието, пролетта и миграцията на морските птици.
Очевидно с намаляването на култа Моаи, хората го заменили с "Birdman" култа.
Конкурсите за Birdman започват около 1760 г., след пристигането на първите европейци, и приключили през 1878 г., с изграждането на първата църква от римски католически мисионери, официално пристигнали през 1864г. Това показва, че тази концепция вероятно е била наследена от първите заселници, само самото състезание е уникално за Великденски остров.
Воините от всяко племе се срещат в церемониално разполженото на скалите селище с изглед към 3 малки острова. По време на годишната церемония, се е провеждало състезанието, когато водачите на различните племена или техните представители са се борили да вземат първото яйце на "Манутара" - вид морска птица, която всяка пролет се е връщала на трите малки острова отстрани на големия, за да гнезди. В селото са се провеждали различни събития, с цел подготовка за състезанието. Участниците слизали надолу по скалите и плували до малките острови, където чакали, понякога със седмици пристигането и гнезденето на птиците. Участникът, който първи се завърне в селото или съответно ръководителя, който той е представлявал, получава титлата "Birdman", което означава, че той ще е ръководител през следващата една година. Смятало се е, че този човек придобива свещен статус и съответно е живял в отшелничество през идната година. За последно състезанието се е състояло около 1867г. Церемониалното селище става фокус на нова цел, която представлява и нов етап в островната история и култура, където различна, в сравнение с предишната религия и политическа система, постепенно се налага в обществото и отбеляза местоназначението си до края на 19-ти век.Стигнахме до красивата гледка на 3-те малки островчета в океана - единствените наоколо в необятната морска шир.
Към островите гледаха няколко нереставрирани къщички, както и реставрирани такива. Представляваха идеално нареден от камъни кръг. За таван служеше огромен плосък камък. Имаха дори и прозорци, само където не ни стана много ясно как точно са влизали в тях, защото вратите бяха много ниски и определено трябваше да се влиза пълзешком. Но все пак къщичките бяха доста вкопани в земята, така че най - вероятно и входовете по това време са били доста по големи. Стигнахме до другата страна на кратера, от където местните са слизали надолу по скалите, за да плуват до малките островчета. Доста смело начинание, пишеше, че много участници са намирали смъртта си в дълбоките скали. Отстрани на скалите имаше място със съсредоточени хиляди петроглифи. Виждаше се ясно очертан човекът птица, както и божеството им Маке Маке.
На следващия ден се отправихме към сърфисткия плаж, искахме да се полюбуваме на опитните сърфисти. Доста туристи идваха тук, най - вече заради сърфа и ако им останеше време разглеждаха и забележителностите. По крайбрежието имаше още статуи, като една определено се отличаваше от останалите. Беше единствената с оцветени в бяло очи и с изрисуван с различни форми цветен гръб. Имаше и няколко лагуни, които бяха изкуствено оградени като басейни. Доста хора плуваха в тях, а други просто си правеха пикник под палмите - приятно и спокойно. Прекарахме и малко време в местната библиотека, където имаше безплатен интернет. Беше спонсорирана от фондацията на Бил Гейтс. Преди да тръгнем за летището в последния момент ни беше отговорил един пич от coach surfing-a. Пишеше ни, че можем да отседнем при него в Морея, където пристигахме на следващия ден. Изглеждаше много симпатичен, утре предстоеше да видим.
През няколкото дни прекарани на острова, ни разказаха доста интересна случка за близко разположения до нашия хостел 5 звезден хотел.
През август 2010 г., членове на местното движение за права и свободи - Hitorangi превзема хотела. Окупаторите твърдят, че той е купен от правителството на Пиночет, в нарушение на чилийското споразумение с местното население през 1990 г. Настояват, че техните предци са били излъгани при даването на земята. Окупацията продължава до 3-ти декември 2010 г., когато най-малко 25 души са ранени, докато чилийската полиция се опитва да изгони от сградата местните. Инцидентът приключва през февруари 2011 г., когато 50 въоръжени полицаи нахлуват в хотела, за да премахнат последните пет окупатора.
Пристигнахме в Таити в 11 часа вечерта местно време. Готвихме се за поредното спане на летището и се спряхме в близост до ресторанта. От една страна да има хора наоколо, а от друга да не се набиваме толкова на очи. В единия край спеше човек пльоснат по очи на пода, а в другия до нас се присламчи странен дядо. Тъкмо си помислихме, че сме наобиколени само от странници, когато дядото дойде и ни почерпи с вафли и вода. Беше маор - представи се като скулптор от Великденски остров и ни подаде да разгледаме малка книжка. Идваше да я представи в музея на един от островите. В книгата пишеше, че той заедно със съпругата му германка имат няколко съвместни проекта с цел опазване на културата на Рапа Нуи. Освен скулптор, дядото беше още философ и писател. А жена му - писател, фотограф и философ. Книгата представляваше портретни снимки на местни с изрисувани лица и дървени скулптори направени от дядото. Беше доста интересно да си поговорим, въпреки че разговора протичаше доста сложно, с помощта на една французойка, която се присъедини към нас в последствие. Разбирахме се на смесен английско - испански, като понякога намесвахме и френския. Жената идваше при мъжа си, който работеше на Маркизките острови. Често пътувала до тук през годината. Питахме дядото за Моаи и той обясни, че всъщност те представляват мъжкия полов орган, а шапката женския. Така че, всъщност цялата идея е за възпроизводството и за връзката между земята и небето. Питахме го и за цунамито и за намесата на японските архитекти, които както той каза са дошли да оберат парите. :) Статуите, които са реставрирани, са допълнени по усмотрение на археолозите, като например фигурата с белите очи на крайбрежието. Обясняваше, че когато има повече статуи струпани на едно място в различни размери, обикновено са представяли семейство и идеята да се покаже различията между хората, както и ние си мислехме. Разказваше също, че обикновено жена му пътувала за представянията, когато се налагало, а той си оставал в къщи, тъй като имат много животни за гледане. Но този път са се сменили - явно не обичаше да се разделя с дома си. Редовно яздеше, гмуркаше се или просто плуваше - забележително за неговата възраст. Причината за липсата на много риба в морето около тях, за разлика от останалите полинезийски острови, обясни с факта, че много японски и американски рибарски кораби често достигат до острова. И така чакайки ранните полети или в нашия случай ранния ферибот, се получи добра интернационална беседа на летището - посмяхме се всички заедно. Беше интересно да чуем и независимото мнение на местен човек, допълвайки пъстрата така или иначе картинка на този мистериозен остров. В крайна сметка, неговото обяснение си остана най-правдоподобното за нас, измежду всички останали теории...
През няколкото дни прекарани на острова, ни разказаха доста интересна случка за близко разположения до нашия хостел 5 звезден хотел.
През август 2010 г., членове на местното движение за права и свободи - Hitorangi превзема хотела. Окупаторите твърдят, че той е купен от правителството на Пиночет, в нарушение на чилийското споразумение с местното население през 1990 г. Настояват, че техните предци са били излъгани при даването на земята. Окупацията продължава до 3-ти декември 2010 г., когато най-малко 25 души са ранени, докато чилийската полиция се опитва да изгони от сградата местните. Инцидентът приключва през февруари 2011 г., когато 50 въоръжени полицаи нахлуват в хотела, за да премахнат последните пет окупатора.
Пристигнахме в Таити в 11 часа вечерта местно време. Готвихме се за поредното спане на летището и се спряхме в близост до ресторанта. От една страна да има хора наоколо, а от друга да не се набиваме толкова на очи. В единия край спеше човек пльоснат по очи на пода, а в другия до нас се присламчи странен дядо. Тъкмо си помислихме, че сме наобиколени само от странници, когато дядото дойде и ни почерпи с вафли и вода. Беше маор - представи се като скулптор от Великденски остров и ни подаде да разгледаме малка книжка. Идваше да я представи в музея на един от островите. В книгата пишеше, че той заедно със съпругата му германка имат няколко съвместни проекта с цел опазване на културата на Рапа Нуи. Освен скулптор, дядото беше още философ и писател. А жена му - писател, фотограф и философ. Книгата представляваше портретни снимки на местни с изрисувани лица и дървени скулптори направени от дядото. Беше доста интересно да си поговорим, въпреки че разговора протичаше доста сложно, с помощта на една французойка, която се присъедини към нас в последствие. Разбирахме се на смесен английско - испански, като понякога намесвахме и френския. Жената идваше при мъжа си, който работеше на Маркизките острови. Често пътувала до тук през годината. Питахме дядото за Моаи и той обясни, че всъщност те представляват мъжкия полов орган, а шапката женския. Така че, всъщност цялата идея е за възпроизводството и за връзката между земята и небето. Питахме го и за цунамито и за намесата на японските архитекти, които както той каза са дошли да оберат парите. :) Статуите, които са реставрирани, са допълнени по усмотрение на археолозите, като например фигурата с белите очи на крайбрежието. Обясняваше, че когато има повече статуи струпани на едно място в различни размери, обикновено са представяли семейство и идеята да се покаже различията между хората, както и ние си мислехме. Разказваше също, че обикновено жена му пътувала за представянията, когато се налагало, а той си оставал в къщи, тъй като имат много животни за гледане. Но този път са се сменили - явно не обичаше да се разделя с дома си. Редовно яздеше, гмуркаше се или просто плуваше - забележително за неговата възраст. Причината за липсата на много риба в морето около тях, за разлика от останалите полинезийски острови, обясни с факта, че много японски и американски рибарски кораби често достигат до острова. И така чакайки ранните полети или в нашия случай ранния ферибот, се получи добра интернационална беседа на летището - посмяхме се всички заедно. Беше интересно да чуем и независимото мнение на местен човек, допълвайки пъстрата така или иначе картинка на този мистериозен остров. В крайна сметка, неговото обяснение си остана най-правдоподобното за нас, измежду всички останали теории...
Няма коментари:
Публикуване на коментар