Follow by Email

понеделник, 10 юни 2013 г.

Изгонихме белите, ама каква стана... - Част 1

      След като се запасихме с храна и провизии от последните магазини в ЮАР, беше време да видим как ще я караме в Зимбабве, държава без почти никаква икономика и индустрия. Сухоземната граница между двете държави определено ни впечатли с абсолютен хаос и мизерия, но може би защото все още не бяхме свикнали с привичките на „черния“ континент по границите. Местните коли бяха накачулени с багаж, който биваше свален за проверка. Резултатът беше купища с боклуци, народ и деца. Жените мятаха бебетата на гърба си, по същия начин, по който вече бяхме наблюдавали маймуните да го правят. Определено им се получаваше, а и бяха доста сръчни и опитни. Изкъртените и порутени имиграционни офиси кипяха от живот - опашката се виеше навън и достигаше до тази част от тълпата, която се шляеше и пикаеше наоколо. Предвидливо си бяхме извадили визи по възможно най-сложния и скъп начин, а именно с куриер до Виена, пред рискованата алтернатива на рушвета. На доста места в нета се споменаваше, че рушвета работи на тази граница, но по същия начин можеше и да не проработи. Колкото по-бедна и съсипана е дадена държава, толкова по-трудно се влизаше в нея. От една страна се разчита на заблудени туристи и малоумни изисквания, а от друга на високите такси за визата. Преглътнахме парите пред пазарлък с местните и не съжалихме изобщо за това решение, докато изучавахме хаоса около нас.
      Беше ни направило впечатление, че доста от жените носеха перуки. Обяснението беше, че заради горещините бръснат главите си, но за навън използват перуки. По пътя продължихме да срещаме автобуси с толкова багаж върху тях, че височината им беше двойна на стандартната. На едно място полицията ги беше спряла и се опитваше да разопакова огромната купчина. Хората бяха насядали из полето с нахвърляния около тях багаж. Две момичета от нашата група се надвесиха от прозорците да снимат уникалната гледка, но забравиха че не са в Америка. :) Местните фуражки само това и чакаха, нали това им беше бизнеса и с това оцеляваха. Свалиха момичетата от камиона, заедно с фотоапаратите им. Бяха раздразнени и искаха да изтрият направените снимки, или поне се правиха на такива. На помощ се притекоха готвача и шофьора, които бяха родом от там и бързо се разбраха със съгражданите си без необходимото заплащане. Снимките ги избягвахме, но нямаше кой да ни спре да се любуваме на гледките с хладилници и всякакво кухненско оборудване, качени по покривите на всевъзможни МПС-та.


      Историята на Зимбабве е доста разнородна и интересна, както се загатна в предишния ни пътепис за ЮАР. След обявяването на независимостта си от Великобритания, постепенно на политическата сцена се затвърждава фигурата на Роберт Мугабе, често наричан с прякора „Баба“- поредния африкански „сатрап“, който прави всички „Велики“ сили на маймуни и глупаци. Учил за преподавател, но бързо осъзнал, че по пътя към властта трябва да основе маоистко партизанско движение. Не е мръднал от трона си от 1963г. до сега. Държи рекорда за годишна инфлация от 100 000% през 2008г. Влиза в историята с издадена банкнота от 500 000 000 зимбабвийски долара, равняващи се на 2 $. Постижението му е наистина чутовно, защото го постига само за 7 години от момента в който гони белите. Всички останали „Велики“ социалисти бледнеят пред него. :)) Разбира се, жена му често отскача на пазар в Сингапур и Хонг Конг, докато населението гладува и няма достъп до елементарни стоки, но това си е в рамките на нормалното за подобни хора. Преподавателят и до момента успешно преподава социализъм по Африкански...
      Още по-интересно се разправя с политическите си опоненти през 2008г., когато дори се достига до втори тур на изборите. Между двата тура поръчва от „братята“ китайци един кораб с оръжие, който се забавя до крайната си дестинация, защото все пак Мозамбик и ЮАР отказват да го приемат. Ангола се притича на помощ и след забавяне от 6 дни пратката пристига. Единствения му опонент разбрал сигналите и се отказал човечеца от изборите, като останал само един кон в състезанието, за да няма изненади.
      „Баба“ явно обича да чете Шекспир, защото не са му чужди и театралните представления, като например обръщението му към белите да се върнат обратно в страната, след като колата се е обърнала. Разбира се, никой не му се хванал на номерата, но поне не може да бъде упрекнат, че не се е пробвал. :)
      За да е пълна картинката, трябва да се спомене единственото нещо, което все още не е унищожено - Образованието. По кубински модел, то е на много високо равнище, като по този начин се цели замазването на очите и негодуванието на хората. Голяма част от населението говори перфектен английски. Въпреки това хората от Зимбабве са много горда нация и винаги говорят с любов за страната си. Поради голямата безработица и състоянието на страната обаче, голяма част от населението е принудено да търси работа навън.









      Инос (готвача) не се беше прибирал вкъщи от януари, а вече бяхме юни. Всеки месец, поне по веднъж, маршрута на камиона минаваше през Зимбабве, но така и не му се бе открила възможност за това. Нашият камион беше чист късмет за него, поради факта, че персонала на камиона беше по-голям, а туристите по- малко. Така Сабина, щеше да го замести за няколко дни в кухнята, а той можеше да се прибере при семейството си, където трябваше да обсъжда исканата зестра за сватбата на дъщеря си. Не беше много доволен от факта, че решението за сватбата вече беше взето и той нямаше право на глас, което си беше нещо нехарактерно за тези ширини. В тази част на Африка все още важеше правилото за купуване на булките. Каза, че е определил цена от 9 крави за дъщеря си, но смята да иска само 4, а останалите в парично изражение. С допълнителните плащания, младоженецът трябваше да плати цена от около 5000 долара. Стана ясно, че ако няма парите, а булката настоява за този жених, може да се оженят. Постепенно обаче, младото семейство трябваше да изплати договорената сума, защото иначе вярват, че няма да живеят щастливо. Дъщеря му явно имаше късмет, тъй като бъдещия жених бил заможен инженер и можел да си позволи да плати всичко накуп. Спомнихме си, че на остров Бали, Клау също ни разказваше, че събира пари, защото трябва да плати 200 долара, за да се ожени, но тук явно летвата беше доста по - висока. Освен това след сватбата младото семейство щеше да прекара медения си месец на Мавриций. :) Още не беше срещал жениха, но това явно не беше проблем, тъй като жена му го бе одобрила. Местната сватба се казва Ло Бола и след церемонията булката може да се премести при жениха. Основните движещи сили в тези церемонии са лелите. Вечерта булката тръгва пеша към селото на жениха, заедно с лелите и родата, като съответно хората от селото на момчето излизат да я посрещат и да пеят песни. За всяка нейна стъпка, те трябва да плащат пари, и ако лелята прецени, че не са платили достатъчно, булката спира и не продължава докато платят. През цялото време те не виждат лицето й. След като пристигне в къщата на жениха, те продължават да пеят и да питат дали е хубава. За да я видят, отново трябва да платят. Много е вероятно след това да продължат да пеят, че е грозна - това било част от забавлението, очевидно чувствата на булката в този момент не се оценяват. След това цялото село си миело лицето в специално подготвени казани на двора и булката може да остане. Разказваше, че традицията не позволявала на младите да излизат, камо ли да правят секс преди тази церемония, или по скоро преди младоженецът да е платил за честта да има булката. След като тя остане да живее при родителите му, щели да имат отделна спалня, но тя трябвало да готви за всички, докато той събере пари, за да им направи отделна кухня. Каза, че в най-скоро време идват и децата и че за тях, колкото повече, толкова по-добре. Самия той имаше 4 деца. Единият му син беше женен и живееше в Холандия. Поредния пример за успешен брак с бяла жена. Ако някой дълго време не се е оженил, понеже е по срамежлив, пак се намесваха лелите. Винаги ще му намерят булка в съседното село, стига младите да се одобрят взаимно. :) Вече било модерно да се прави и "бяла" сватба по американски образец, но тя важи само за по богатите и не играе роля в традициите.
      През целия път, прекосявайки Зимбабве, пътуването не беше леко. Бьорн ни успокояваше, че пътищата стават много по-добре в останалите държави. Интересен беше факта, че „братята“ китайци не бяха ремонтирали тукашните пътищата, както в почти всички техни съседни държави, както се убедихме по-късно. А не го бяха направили просто защото държавата няма какво да им предложи в замяна - нито има мини, нито диаманти... Виж за оръжие нямаше проблем да правят сделки, но обемите дори и там бяха нищожни, за да им връщат жеста. Дупките по пътя бяха огромни, за разлика от минималния габарит на пътя. Явно и там е имало недостиг и пестене на материал в по-добрите години, но за сметка на полицаи го докарваха. „Фуражките“ си бяха районирали територията през 20 км. без никаква връзка помежду им. Българските им колеги биха се пръснали от яд при тази гледка и така регулиран бизнес за всички, без да ти прави проблеми началството, дори формално. Само за няколко часа и вече ни спираха за 5-и, 6-и път, като всеки път имахме, според тях, нередовни документи. Компаниите, опериращи по тези пътища, добре си бяха научили урока и някак се оправяха с тези тарикати. По едно време вече започнахме да се шегуваме с това: "Полиция - приготвяйте фотоапаратите." :)



      Пътуването до първия къмпинг беше дълго и Бьорн го запълваше със забавни африкански истории. Инос и Уилям, верни националисти, постоянно слушаха местно радио и се възмущаваха как е възможно Малави да спрат доставката на храни за Зимбабве. Пропуснаха леко факта, че Зимбабве отдавна не е плащала за храната, но това така или иначе нямаше никакво значение за тях.:) За нас, европейците, може и това да е странно, но постоянните несгоди и трудности карат повечето африкански държави да си помагат взаимно, кой с каквото може, дори и това да значи бартер или отписване на заема. Може би заради това и оцелява държава като Зимбабве, която всяка икономическа теория би определила като пълен абсурд.
      Най- накрая пристигнахме в къмпинга, разположен непосредствено до руините на град Зимбабве, който е архелогически паметник. Нямахме много време, преди да залезе слънцето, така че потеглихме да разгледаме забележителността. Градът е разположен на хълм с огромни скални блокове, които са използвани за естествени прегради. Гледката, както от долу към хълма, така и от горе към подножието, му беше забележителна. В далечината се виждаха накацали малки къщички. Имаше и голямо езеро, също с преградни стени, някои от порядъка на 11-12 метра.
      Оказа се, че не върха е живял владетелят, а за да стигнеш до там трябва да минеш през много тесни пътеки, издълбани в скалите. На много места се използваха и естествените отвори между скалите за преминаване. Направо си те хващаше клаустрофобията между отвесите, за да влезеш в покоите на владетеля, където отново трябваше да се промъкнеш през тясна врата - определено не беше място за посещение от пълни хора. Постройките на места бяха разрушени, но се виждаше как са използвани скалните маси, като естествена част от сградите. А те до известна степен наподобяваха постройките от Мачу Пикчу. Предполага се, че на това място са живели 8 владетеля, като след всеки следващ са разрушавали старата владетелска спалня и са построявали нова. Според техните обичаи, не може сина на владетеля да спи в неговите покои. По време на разкопките са намерени 7-8 скулптори на птици, разхвърляни наоколо. Разбира се, много от тях са били отнесени в други държави, "загрижени да запазят националното наследство", но в последствие са били възстановени на Зимбабве и сега представляват символ на страната. Името си държавата носи именно от тази крепост - означава голяма каменна къща. Постройките са направени с помощта на нагрят гранит, заливан със студена вода. Именно гранита се чупи точно на правоъгълни парчета. Предполага се, че на мястото са живели около 2500 човека в периода между 12-ти и 15-ти век. Изхранвали са се, като са търгували с арабите, които са идвали от пристанище в Мозамбик. Имали са златни мини, като дори и сега, в основата на огромен скален блок, се виждат златни отблясъци. Предполага се, че там са претопявали златото, като са използвали естествена пукнатина в скалата за комин. Голямо количество грънци са намерени в околността.





      Владетелят е имал около 200 съпруги, които са живели в крепостите по-долу. Говори се, че сестра му е имала голяма власт над него и дори е можела да променя решенията му. Но дали всеки владетел е имал сестра, така и не разбрахме? :) Гидът не говореше много добър английски, така че май не схванахме съвсем добре местната история. Споменаваше за сексуален контакт между брата и сестрата на гърба на крокодил, като в последствие братът трябвало да изяде яйце от крокодила, но какъв е бил смисъла на това, пак не стана ясно. :) Показа ни и доста дълъг тунел в скалите, в началото, на който намерили кости. Вярва се, че там са погребвали мъртвите. Тунела така и останал неизследван, след като първите които влезнали по-навътре, така и не се върнали. Други, така и не влезнали, поради очевидната уплаха.
На фона на крепостните стени и странните растения се наслаждавахме на поредния страхотен залез в Африка. Навсякъде наоколо притичваха маймуни. Съвсем малки бебета висяха от гърба или корема им. И в лагера имаше доста, чудихме се дали ще ни досаждат, при условие, че палатките ни бяха точно под дърветата им. А Бьорн точно на това ни учеше през цялото време, че под дървета е най-опасното и неподходящо място за палатки насред Африка. Просто тук нямаше друго подходящо място и трябваше да рискуваме. :)





      Вечерта се събрахме отново на сладки приказки около огъня. Инос ни беше приготвил местна традиционна вечеря - нали вече бяхме в тяхната държава. :) Представляваше царевична каша, с нещо подобно на нашата гювеч яхния и отделно спанак, което си беше доста вкусно, но може и просто да сме били много гладни.
      Бьорн разказваше, че една вечер лагерували в национален парк, а на сутринта като се събудили около палатките имало няколко лъва. Просто се излежавали наоколо. Чакали ги доста време, но те така и не си тръгнали. Лъвовете определено се славят за доста непредсказуеми животни и трудно можеш да анализираш поведението им. В случая, явно им e харесало да си стоят там. Накрая, един от местните гайдове успял да дотича до една кола и се качил на покрива й - явно голям смелчага... :) Чак след като успял да влезе вътре и я подкарал, лъвовете си тръгнали. Тук нямаше подобна опасност, защото отдавна бяха изяли всички диви животни или бяха ги продали на бракониерите. Маймуните не се брояха, все още не бяха закъсали толкова...
Научихме още, че най-добрия начин да се избъзикаш с някой през нощта е да сложиш кокали под палатката му. Хиените гарантирано се появяват и започват да ровят отдолу. Хубав трик, ама да не е на твой гръб. :)
      Последната му история беше достойна за финал на вечерта. Преди 1 година били в парк, който не се славел с наличие на много животни. Бьорн водил група за първи път там и решил да изпрати туристите на разходка, за да им уплътни времето. След разходката решили да пообиколят все пак с камиона из парка. Успели да видят 2 пъти леопард, при условие, че е почти невъзможно да се види през деня. Единия път лежал на 40 метра на шосето пред тях. След това успели да видят и мравояд, който дори и Бюрн виждал за първи път. За вечеря готвили спагети, като изхвърлили няколко празни консерви от доматен сос. През нощта Бюрн чул дрънченето на консервите и си помислил, че хиените са дошли да търсят храна. Решил да стане и да събере боклука. Като отворил палатката видял около 25 слона, да бъркат в кофата за боклук и да си играят с консервите. Бързо, бързо се прибрал обратно в палатката. На фона на всички тези разкази, около нас притичваха животинки, присвятваха им очите и се чуваха различни шумове. Бюрн не вярваше това да са маймуни, защото се предполага, че по това време трябва да спят. В случаите, когато и една маймуна е будна, останалите също будуват. На нас повече ни допадаше да вярваме, че са маймуни, ама така или иначе нямахме избор. ;)
      По пътя спряхме и в най-големия супермаркет в близко градче. За първи път виждахме подобен магазин в тази държава. Помислихме, че поне тук може и да има нещо различно от продуктите за оцеляване на предела. Беше доста мръсничко и мизерно с потресаващи тоалетни. Въпросната тоалетна беше за персонала, но си личеше, че са я построили за парлама. Ако можеха работниците, надали ще влезнат там. :) Но най-ужасни бяха доларите, които ни връщаха в магазина. Толкова занемарени и захабени, че дори не се различаваха от мръсотия, направо лепнеха. Даже си помислих, че са използвани в миналото и като тоалетна хартия, по необходимост.
      Пристигнахме в поредния къмпинг, който беше разположен в голям град, дори имаше някакъв басейн в двора. Беше толкова студено, че никой не си и помисли за него. Планът за следващия ден беше да посетим националния парк Мотопос. За него също е характерно, че отдавна повечето диви животни са изтребени, но ние щяхме да търсим основно белия и черния носорог.
      Анди, нашият гид, дойде да ни вземе с камион с отворена каросерия. Изглеждаше точно както си представяхме първите колонизатори на континента. Див и суров, всяващ респект и даже малко страх. Носеше камуфлажна риза и панталони, шляпаше бос по сандали и приличаше на типичен рейнджър или човек излязъл от гората - с дълга коса и брада. Започна с това, как трябва да го слушаме и в никакъв случай да не се обръщаме и да бягаме, ако животно се приближи близо до нас. Просто да го оставим той да контролира ситуацията. За да звучи още по-убедително, ни разказа случка, при която, повече от 3 часа, обикалял в парка да търси един китаец и в никакъв случай не искаше да се повтори отново. Всичко започнало, когато един изнервен слон се изправил насреща им и докато той го успокоявал, цялата група китайци побегнали. Другите намерил бързо, но този конкретния, явно е бил много бърз и пъргав. :)
Идеята беше първо да потърсим белия носорог, защото той е активен денем, а привечер да се огледаме за черния. Потеглихме с камиона, но той постоянно спираше да се оглежда по пътя и по едно време явно попадна на следите, които търсеше. Слезнахме и потеглихме, всички в редица зад него, за да търсим белите носорози. Когато се прави подобен тип сафари - ходене пеш, обикновено резултата е да се видят около 3-4 вида животни, поради малката площ, която се покрива с ходене. Ние обаче, очевидно попаднали на точния човек, успяхме да видим доста повече от първоначалните ни очаквания. Анди не беше сигурен дали следите са вчерашни или днешни, а и всъщност търсеше доказателство за това. Обясняваше с какво се отличава белия от черния носорог и че названията им се дължат по-скоро на глупав английски превод, отколкото на нещо свързано с черно и бяло. Белия е доста по - голям, достига до 2,5 тона, докато черния тежи около тон. При белия втория рог е по-малък от първия, докато при черния и двата са еднакъв размер. Белия живее в открити пространства, докато черния предпочита да се навърта около скалите. И най - важното: черния може да е доста по - агресивен и с него трябва да се внимава повече. След което ни разясняваше, че животното, което следяхме е ходело спокойно, защото отпечатъците са различни, в случаите когато тича. Накрая намери доказателството, че отпечатъците са от вчера. Имаше следи от насекомо върху тях, а то се появявало само рано сутрин. Явно бяхме на погрешен път. Върнахме се обратно в камиона и продължихме да обикаляме. Първоначалната ни представа беше, че просто ще си обикаляме така и този човек, ще ни разхожда докато се залутаме и накрая изморим. Спряхме при няколко купчинки от изпражнения. Вече бяхме видели как изглеждат по-старите и можехме да направим разлика, че тези бяха пресни. Тръгнахме пеша по тях и Анди вече обясняваше  че усеща миризмата, ослушваше се и проверяваше от къде духа вятъра. И както вървяхме след него, сред купчината храсти и прахоляк, вече доста изподрани и изморени, той каза да притихнем и ни посочи 3-те носорога насреща. Бяха огромни и пленителни. Гледаха ни по същия начин, както и ние тях, и очакваха да видят нашите реакции. Наслаждавахме им се, като се опитвахме да ги притискаме в посока към по-открити площи. Те постепенно отстъпваха и след като успяхме да ги огледаме от всички страни ги оставихме на спокойствие.





      Обядвахме в парка и се отправихме към пещерните рисунки. Пътят до там беше дълъг, поради факта, че всъщност път почти нямаше и камиона постоянно клонеше ту в едната, ту в другата посока. В самото начало, където все още имаше асфалт, беше паднал огромен къс скала на пътя. Резултата беше огромна дупк и още по-трудно преминаване за нас. Минахме през страхотни гледки - езеро заградено с язовирна стена и мост за прехвърляне от другата страна. Наоколо скалите бяха с причудливи форми, изглеждаха точно все едно някой си е играл да нарежда камъните един върху друг, за да засили арт ефекта. Изкачихме се до пещерата, където бяха рисунките - все още не бяха определили с точност от кога датират. Повечето изобразяваха животните, които можеха да се видят и сега в парка, както и хора, заети в ежедневни дейности като палене на огън, ловуване и така нататък.







      През целия ден Анди ни показваше интересни растения, чиито корени или семена бяха полезни и всяко намираше приложение в ежедневния живот и други, които бяха отровни и много опасни. Спряхме се на интересно растение, което приличаше на кактус, но имаше стъблото на дърво и всъщност се оказа такова. Пускаше бяла, лепкава отровна течност, поради което местните на времето са го използвали за лов на птици. Намазвали са клоните на дърветата, където те обичат да почиват, и след това са минавали да обират залепналите птички. Отбихме по пътя, за да спрем на поредното езеро, където имаше крокодили и хипопотами. Хипопотамите също могат да бъдат опасни, ако решат, че им навлизаш прекалено в личното пространство. Бяха семейство, като на гърба на майката, имаше малко бебе. Още със самото ни приближаване, единия мъжки се отдели от групата и тръгна заплашително към нас. В момента, в който ние спряхме и той спря. Взаимно изчаквахме реакциите си. Той взе да реве заплашително, зъбейки се насреща ни - показваше, че не му харесва нашето присъствие. В резултат, започнаха всички да издават звуци и Анди каза, че трябва да сме готови да се отдалечим при следващото му приближаване. Не искахме да ги дразним повече и тръгнахме назад. Бяхме в тази част на брега, където беше кално и ясно се отбелязваха огромните следи на хипопотамите, които явно са се излежавали наоколо, както и очертанията от лапите на леопард, който така и не успяхме да видим. Вече беше късния следобед - подходящо време за търсене на черен носорог. Отново пътувахме, докато Анди оглеждаше пътя за отпечатъци. След това потеглихме пеша, когато прецени, че сме в правилната посока. Предупреди ни да сме много внимателни и тихи, защото тези носорози могат да са доста по-раздразнителни от другите. Трудно беше 11 човека да вървят в редица и да пазят тишина, но все пак се стараехме. По пътя видяхме скелет на жираф и той ни обясни, че техните рога не представляват всъщност част от скелета, а са допълнителни израстъци. Отново анализирахме изпражненията от различните животни, които срещнахме по пътя, и стана ясно, че сме по следите на семейство жирафи. Виждаше се къде точно са спирали и как листата липсват от клоните на дърветата, където са пасли.  Съвсем скоро ги наближихме, малкото беше само на няколко месеца и гледаше уплашено, докато родителите просто си пасяха. Анди е имал късмета да види раждането на жираф и разказваше, че за разлика от другите бозайници, при жирафите първо излизат задните им крака, защото вероятността да се счупи врата на бебето е голяма, поради голямото разстояние до земята. Беше убеден, че сме съвсем в близост до черен носорог и не искаше да го изпускаме. Направо го надушваше, този път и ние видяхме съвсем пресните следи, но явно се разминахме буквално за броени минути. Трябваше да излизаме от парка, преди да затвори. Съвсем на пътя преди изхода на парка буквално налетяхме на един огромен жираф. Видяхме го в последния момент, когато фаровете го осветиха и той чак тогава реши да се отмести от импровизирания път. Бяхме толкова близо, че дори усетихме миризмата му...




      На връщане седнах отпред в каросерията, за да мога да разпитам допълнително Анди. Винаги се явявах най-любопитната в групата и задавах най-много въпроси. Беше срамежлив и не се чувстваше много добре в компанията на повече хора - нормално, при начина му на живот. Беше изкарал цели две години в гората в изследване на животните без почти никакъв контакт с хората, като един истински Тарзан. :) Разказваше, че като малък не проявявал интерес към фермерството, а очевидно семейството му се е занимавало с това, като всички останали бели, по това време на континента. Затова все се усамотявал в гората, в търсене на следи. Сега основно провежда няколко дневни, страшно скъпи сафарита в обикаляне, търсене и при интерес отстрелване на животни в парковете на Зимбабве. Това е официално регулиран бизнес от държавата и начин да се спасят останалите животни с приходите от тази дейност. Обикновено се анализира броя на животните от всеки вид и се определя процента, който може да бъде отстрелян годишно. За сравнение, разказваше, че в Южна Африка специално отглеждат лъвове за лов, дрогират ги и ги оставят под някое дърво с парче месо. След което тръгват на ловно сафари, с човека, който си е платил за това. Могат да обикалят и 2-3 дена, докато накрая попадат на перфектната картинка- голям мъжки лъв, лежи под дървото на сянка и чака „страшния“ ловец. Театъра е жалък, но за тези суми, които се разиграват, е задължителен за пред „клиентите“. Спомена също, че е имал заможен клиент от България, който пристигнал с бодигард и фотограф и с една основна цел - по един трофей от големите 5. В крайна сметка си тръгнал не с един, а с по два. Решил човека да импровизира и увеличил двойно мизата. Не говорил за това с какво се занимава, но не е бил от социално слабите слоеве на нашето общество. За да е пълна картинката си мъкнел бодигард, за да го пази от себеподобните маймуни, и фотограф, за да запечата подвизите му за бъдните поколения. При ловни сафарита дневната такса е от 2500 долара на човек, като разбира се всеки трофей се заплаща допълнително - ориентировъчно по 30 000 долара на глава. В крайна сметка оставил 370000 долара и разказвал, как за времето докато трофеите пристигнат в България, ще е приготвил огромна изложбена зала за тях в къщата си...
      Най-известния му клиент бил Доналд Тръмп, който със сина и свитата си решил да убиват въпросните животни с...лък. Няма как, трябвало да се различава от обикновенните милионерчета. :)) Накрая явно и той останал доволен - отблагодарил се на екипа с бакшиш от 20 000 долара...



      Основния проблем в парка е бракониерството и предупреждаващи табели се срещаха навсякъде. Гласяха, че е забранено да се слиза от превозното средство, както и това, че по всеки нарушител се стреля директно и без предупреждение. Не звучеше много добре, имайки в предвид, че ние всъщност се разхождахме, слизайки на няколко пъти от камиона. Анди ни обясни, че броя на черните носорози е застрашително намалял, както и на повечето диви животни в Африка. Въпреки предупрежденията, често намират убити носорози, като съвсем на скоро е имало и случаи на убити бракониери. Единствената цел за убиването на носорозите е взимането на роговете им. Докато рогът достигне до крайния си потребител, преминава през много прекупвачи по веригата. Крайната му цена може да достигне до милион, като започва от 35000 паунда за килограм, а само един рог може да варира от 8 до 10 кг. В различните страни, те имат различно предназначение, но най - често се използват за лекарство или адфродизиак във Виетнам и Китай. Имайки в предвид факта, че състава им е точно като на човешките нокти и косми, колко по просто би било, ако хората си набавяха нужните дози от техните нокти, вместо да убиват горките животни. Друг голям клиент се явява Йемен, където всъщност е много престижно да имаш нож с дръжка от носорог. Равнява се на висок социален статус, равносилен да караш ферари или подобен клас кола...




      Говорихме и за Антилопе парк, следващата ни спирка, и неговото мнение относно тяхната дейност по развъждане на лъвове. Според него всичко е само и единствено с комерсиална цел и доказваше тезата си с резултатите от работата им до момента- след 13-14 годишна работа нямат нито един лъв пуснат на свобода. В един от най - известните паркове в Зимбабве - Hwange, също е имало проблем с намаляващата популация лъвове, затова просто са забранили стрелянето по тях и само за 5 години популацията им е нараснала от 150 на 500. Идеята да оставят лъвовете на спокойствие, за да възстановят сами популацията си, му се струваше най – добра. Бременността на лъвовете протича само за 3 месеца. Разказваше, че когато правят секс, накрая мъжкия причинява болка на женската, в резултат на което тя го зашлевява, но именно по този начин сперматозоидите стават по активни и вероятността да забременее е почти гарантирана. Като друга причина изтъкна факта, че лъвовете се учат да ловуват от родителите си и след като ги отдалечат от тях, не може да разчитат само на вродените им инстинкти. Според него, достъпа на хора до малките лъвчета във фаза 2 на проекта е пагубен за тях. Малко или много, лъвчетата свикват с тях и после няма да изпитват страх, когато ги срещнат в парка. Питах го дали е имал инциденти със животни и каза, че за съжаление два пъти му се е налагало да убива животни при самозащита. Единия път е стрелял по слон, а другия път по бизон...
      Като за първа среща с Тарзан, определено бяхме повече от очаровани, само ни оставаше да се надяваме да не ни е последна.

Следва продължение...

Няма коментари:

Публикуване на коментар