понеделник, 11 април 2016 г.

На лов за вещици в Малави


Достигайки границата с Малави се подредихме чинно на опашка пред поредната барака, докато чакахме местните да си минават най-невъзмутимо покрай нас. Цялото чакане беше, за да си запишем името и данните от паспорта в една тетрадка, в която обикновено пишеха по трима човека едновременно. През това време местния служител просто ти удря печата в паспорта, без дори да проверява какво си записал. Не можехме да повярваме, че платихме по 120 евро за “преимуществото” да влезем в една от най-бедните държави в Африка. Oчаквахме да се правят поне малко на стриктни и строги, за да не ни е яд за хвърлените пари на вятъра и потрошените нерви и разправии в ЮАР, докато се лутахме в африканската безумна бюрокрация.
За сметка на това, колоритните гледки около поредната африканска граница, напълно отговаряха на нашите предварителни очаквания. Пейзажа  варираше от порутени къщурки, до пикаещи на улицата деца и наредени по земята дрехи за продан. Имаше и няколко симпатични и спретнати къщурки в европейски архитектурен стил с градинки отпред,  за да има нужния контраст в пейзажа.
Навсякъде около реките, хората перяха дрехите си и затрупваха поляните наоколо с тях. Интересно беше да видиш как децата се забавляват с подръчни материали и колко щастливи бяха от това. Обикновено бутаха с пръчка колело направено от метална жица, докато други носеха на гърба си от съвсем малки бебета, до деца на тяхната възраст. Отстрани на пътя беше разкопано като минно поле, а наоколо бяха натрупани направени от червена глина тухли, за да се сушат на слънце.




 Пътувахме дълго до къмпинга намиращ се на езерото Малави – третото най-голямо в Африка и деветото по големина в света. Отбихме се от главния път и влезнахме в селото, през което се стигаше до плажа. Гледката наоколо си беше на типичното гето, което общо взето изглеждаше по един и същи начин в повечето африкански държави.  При първия “сблъсък”  на човек с африканската реалност (идващ от свят, в който водата и тока са даденост),  неминуемо има първоначален културен  шок, но с времето свикваш и осъзнаваш, че чисто статистически гетоизацията е световна норма в така наречения “Трети свят”, а останалото е изключение.
Затоплянето се усещаше осезаемо и най - накрая можехме да се отпуснем.  Вечерта беше планувана за парти -  празнувахме рождения ден на едно момче от групата, а  освен това следващия ден беше първия от доста време насам без да пътуваме. Досегашните ни спирки не включваха бар на плажа и топло време, така че смятахме да се възползваме от възможността за отмора. Бара се напълни с туристите и екипите от останалите камиони, а в допълнение се появиха и местни. Обикновено не ги пускаха да влизат в къмпингите, но тези явно се ползваха с привилегии пред собственика германец, който очевидно не беше расист. Много добре  си изпълниха ролята на шутове, учейки ни на местни танци и вкарвайки допълнителен сексуален колорит, който така или иначе се търсеше от нежния пол.  Всичко обаче си беше в рамките на нормалното, след като нямаха мераци да се женят за чужденка, а и не очакваха точно от тези млади туристки да им се отвори парашута J



 

Чудехме се доста дали да ходим на посещение в селото на следващата сутрин. Предполагахме какво ни очаква и се двуомяхме дали наистина си струва показването на местните хора като музейни експонати и каква е ползата за тях. Освен това не бяхме подготвили нищо за децата, а знаехме че те очакват подаръци. В крайна сметка решихме, че децата просто ще се радват на малко внимание и потеглихме с няколко местни гайда. Надявахме се, че дори с минималните 2 долара, които плащахме за тура, ще сме полезни за децата и селото, ако изобщо излизаха някакви пари от лапите на импровизираните “гидове”. Още с напускането на къмпинга ни нападна цяла дружина местни. Играеха го на допълнителни гайдове, чиято единствена цел беше да се сприятелят с теб по време на тура, за да може след това да те заведат в магазините си за сувенири, преди някой друг да ги е изпреварил. Явно плана беше отработен и не си пречеха един на друг.
         Общо взето очакванията ни от по-рано сутринта се оправдаха. Децата наизскачаха от всякъде – радваха ни се, прегръщаха ни, усмихваха се и ни хващаха за ръка. Първо ни показаха къщата на кмета в селото, а след това къщата на пилетата, давайки ни да разберем, че и двете бяха еднакви по значимост за тях. Импровизираната колибка служеше за прибиране на кокошките нощем, за да не ги изядат змиите.
Следваща “забележителност” беше помпата за вода. Тя се използваше за прясна вода за готвене и пиене. За останалите нужди, вода си набавяха от езерото. Помпата им беше дарение от правителството на Канада от далечната 1997г., като до преди това водата за всички нужди се е набавяла от езерото.



Цялото село беше изградено от така познатите ни вече червени глинени тухли, които сами си приготвяха. Отнемаше им около седмица да приготвят тухлите и още толкова за строителството на една къща. Накрая ни въведоха в скромната къщурка на единия гид, за да ни покажат как живеят. Кмета раздава земята на всяко семейство по собствена преценка, обикновено за няколко поколения напред. От семействата се очаква да съжителстват добре, но разбира се често се случва да има скандали заради по-добро разположение на земята. За да има мир и разбирателство, всяко село си има и магьосник. Той борави с черна магия, ако някой се оплачи от недоволен съсед, както повеляват вековните африкански традиции.
Забавен беше и начина на унаследяването на кмета - не от синовете му, а от племенника на сестра му. Обяснението бе, че синовете на двама братя също са братя, докато връзката с децата на сестрата е между братовчеди. На въпроса “какво става, ако кмета няма сестра”,  отговора беше “няма такава опция - това е Африка, всеки има сестра “. Сегашния кмет на селото беше 85 годишен, но явно още вършеше работа и всички бяха доволни от него.
Интересен беше и обичаят за  задомяване на млади двойки, като възрастовата граница за младежите е около 18 г., а за момичетата минималната граница е 14г. Ако те се разберат помежду си - просто една нощ младоженеца ще открадне бъдещата булка и ще я заведе вкъщи. Майка му е длъжна да я посрещне, щом вече е там и до няколко дни да уведомят нейните родители. Много е вероятно булката да е бременна предварително, като тогава би станал голям проблем, ако младежа реши да я изостави.
          Веднъж влезнала в къщата на младоженеца, може да се договори цената за булката – стандартно 3 крави или равносилната цена  на 800/900 долара. Първоначално се изплащат около 50 долара и примерно още толкова след 2 години. Голям проблем за съпруга настъпва, ако жена му почине преждевременно, а той още дължи пари на семейството й. Ако до една година младото семейство няма деца  това означава, че имат проблем и цялото село им се присмива. Могат да развалят брака, но без да връщат вече дадените пари.
Жителите на селото бяха около 4000 души, като от тях 1500 бяха деца. За тези деца имаше само 10-на учителя. В цялото село почти не се виждаха жени, явно бяха по задачи. Те отговаряха за цялата  мъжка работа – включително набавянето на дърва, докато мъжете просто дремеха наоколо...J Децата отговаряха за доставките на вода, която умело носеха на главите си, също както техните майки, носеха дървата по същата изпитана технология.





По време на цялата обиколка около нас вървеше около 20 годишно момче, което говореше много добър английски. Разказваше че учи в колеж в съседния град и иска да стане учител по музика. Годишната му такса била 20 долара. За съжаление, въпреки че английския беше основна дисциплина в училище, много малко, дори от по- големите деца го говореха на практика.
Стандартно  децата започват училище от 6 годишни. Началното училище е безплатно, но учебниците трябваше да се осигурят от родителите, което обясняваше защо освен усмивки, получавахме и въпроси от  децата дали им носим пари или химикал. Не пропуснаха и визитата на местната болница, където работеха общо 2-ма човека.  Отговаряха за цялото село, както и за няколко съседни села. Съвсем миловидно ни обясниха, че събират пари за мрежи против комари, както и за такси, ако се наложи да карат пациент до по-голяма болница (не разполагали с линейка). В този ред на мисли, ни връчиха една тетрадка за събиране на средства, в което нямаше нищо лошо, дори напротив, само ако имаш вяра дали евентуалните средства ще отидат по предназначение. J
През това време децата, които ни ескортираха, надничаха през всички възможни врати и прозорци на болницата и  чакаха  да ни заведат до училището им. Самото училище и библиотеката бяха отново дарение от французи и канадци. Нямаше чинове за децата, явно седяха на пода. Директора на училището ни посрещна с още една тетрадка и кутия за дарения, по стар местен обичай. Сутринта преди да тръгнем, австралиеца Дерек ми даде няколко ключодържателя с коали. Реших, че ако ги оставя в кутията, учителите ще ги приберат за техните деца. Янина разказваше, че в сиропиталището в Гана, където е работила 8 месеца, имало много дарени играчки и нови дрехи, но никога не ги давали на децата, за да не ги разглезят…След обиколката, децата очевидно подготвени ни подаваха листове с адресите им, на които да им изпращаме месечна  издръжка. J Каквито и играчки да получиха децата от останалите в групата, не можеха да се разберат да играят заедно с тях. Затова изчаках, когато имаше само няколко деца около мен, за да им раздам коалите. Оказа се голяма грешка. Те ги показаха на другите деца и всички ме наобиколиха, посягайки към джоба от където съм ги извадила. Стана доста напрегнато, очевидно допуснах най-честата грешка на неподготвени туристи в подобни ситуации.
За да бъде пълна програмата, накрая дружно ни закараха към магазините за сувенири. Всички се бяха постарали да запомнят с кого са разговаряли в началото на тура, от къде е и как се казва. Очевидно някои от тях  бяха доста предприемчиви и алъш вериша им се отдаваше добре. 


       
        Обратно в къмпинга, всички коментирахме ситуацията, в която сами се поставихме. Разисквахме дали доброволците, които идват да работят са всъщност полезни за местните или им вършат мечешка услуга, очаквайки все някой да им дава помощи и пари. Личеше си, че някои деца са по-будни и имат интерес да научат нещо ново и различно от нас. Други, просто искаха пари или да им се даде нещо материално, което ако не им върши работа винаги могат да изтъргуват. Накрая стана ясно, (както и предполагахме) че парите за тура не се разпределят в селото, а  остават в най-оправните от общността. В крайна сметка, колкото и да умувахме, нямаше как да се поставим на тяхното място. Идвахме от коренно различна среда  спрямо местните обичаи и нрави и само бъдещето щеше да покаже кой е по-устойчив и по-жилав.
       Следобеда беше момента за търговия с момчето, което бяхме уговорили за сувенирна, бартерна сделка. Очаквахме трудности при осъществяването на сделката, но вече имахме опит в подобни ситуации. Заведе ни в една барака на плажа, където пазеше стоката си, а после на няколко пъти идва да преговаря за това, което бяхме харесали. Определи ни среща в 19:30 на плажа,  като преди това искаше да обсъди сделката с цялата рода. Разбира се, идеята му беше да ни метне, като ни донесе по-ниско качество от това, което сме гледали. Надяваше се, че тъмнината ще е в негов плюс. Знаехме че  в техните очи повечето туристи представляват лековерни глупаци с пари, които с вещина биха излъгали без никакво усилие. На уговорения час стана ясно, че  сделка няма как да има, след като се опитваше да ни пробута някакви дървенийки, които всеки с две леви ръце щеще да изработи по-добре.
       На другата сутрин преди тръгване някой от нашата група дойде да ни каже, че пак ни търсят на плажа. Освен всичко останало, явно цялото село беше добре осведомено за програмата на всички камиони и кой кога тръгва. Нашия търговец беше невъзмутим и се правеше, че вчера е станало някакво объркване и сега носеше правилния продукт, за което се извиняваше  и съжаляваше. J
        Потеглихме към втория къмпинг на езерото в познатия африкански хаотичен и ужасяващ трафик. По пътя се наслаждавахме на плантации с каучукови дървета и на огромните баобаб дървета. Диаметъра на стъблата на някои от тях достига до 50м., като поради кухото им стъбло могат да складират огромни количества вода. Местните често използват дърветата за воден резервоар, особено в засушаванията. Спряхме и на местен пазар, пълен с китайски стоки, което беше логично на фона на тоталната експанзия на Поднебесната империя във всички сфери на живота и бизнеса в Африка. Към всяка различна държава се отнасяха с различен подход, в зависимост от техните нужди и ресурси, като дрънкулките по пазарите бяха детска игра, в сравнение с мащабните инвестиции, които се изливаха планирано в черния континент.
       Новия къмпинг беше доста симпатичен, ако изключим факта, че нямаше топла вода и осветление. За сметка на това вечерта се събрахме на голям огън на плажа. Използвахме възможността да си побъбрим с Газ - гайда на другия камион, който често сядаше при нас.  Този път говорихме за различните breeding (отглеждане на екзотични животни) програми в Южна Африка. Според него, единствената причина хората да правят това е заради парите. За целта регистрират възрастните животни и имат грижата да ги пазят, но това не касае потомството им, което не е регистрирано. В този случай, те могат да търгуват с животните за лов, без да носят последствия за това. Бракониерството е често срещано в Южна Африка, дори на застрашените черни носорози и бели лъвове. Сетихме се, че Джейн ни беше разказвала и за друг доходен бизнес в близост до Кейптаун – яздене на щрауси. Върху главата на птицата се поставя хартиена торба и качват туриста от горе му. Пускат животното да тича в кръг, а един местен тича успоредно с него, за да пази ездача, в случай че се обърне птицата и стане агресивна към него. Доста безумен начин за развлечение и изкарване на пари от горките птици, но явно и за този влак си има пътници … Газ вярваше, че парите са основната цел на подобни проекти, но все пак можело и да са полезни за съхранението на някои застрашени видове. 



       На сутринта част от групата ходеха на 30 км разходка по близките хълмове, заради хубавата гледка към езерото. Отстрани погледнато то всъщност  повече приличаше на море, особено когато имаше вълни. Езерото е известно с голямото си разнообразие на малки рибки - повечето рибки за аквариуми  по света се набавят от него. Други отидоха в селото на посещение на така наречения witch doctor. Беше им наговорил доста глупости, на които после всички дружно се посмяхме, но то и никой не е очаквал нещо различно. Ние решихме, че ще се излежаваме на плажа и ще се наслаждаваме на хубавото време. Плажът представляваше малък залив между хълмовете, с пясък много подобен на нашия, но водата изглеждаше мътна и кална. Докато мързелувахме се посмяхме на имената  на местните, които ни посрещаха около къмпинга при всяко наше излизане. Те вариараха от Мел Гибсън до сладникавите английски имена тип Precious, Gift, Love, Happiness и т.н. Предполагахме, че се правят на интересни и това са псевдонимите, които използват пред “глупавите туристи”. J
         Докато вечеряхме някой от местните дойде да ни извести, че Вин Дизел търсел Нейтън, явно за поредната сделка, която се уговаря от по-дълго време. След малко и Джон излезе навън, за да довърши вече започната сделка, а аз го придружих. Един от местните ме хвана и ме пита защо не съм била на разходката в селото заедно с другите и какво съм правила затворена в къмпинга?! Не прие за отговор обяснението ми, че съм била вече на разходка в предишното село и съм имала нужда да си почина. Определено се разстрои, че не съм им отделила нужното внимание, а те били добри хора и накрая заключи, че явно съм много мързелива… ;) Вдъхновен от срещата с witch doctor-а Джон беше прекарал следобеда шляейки се между местните и шегувайки се с тях. Цялото село говореше за белия, който виждал бъдещето. А той явно беше улучил злободневните теми от рода на „днес май не върви много работата“- за продажбата на сувенири - или „ти имаш две деца“ на някой млад татко, който не е имал време да направи повече. Накрая минал на образователни теми - да си слагат винаги колан в кола или да се оглеждат като пресичат да не ги блъсне някой камион, което масово стресирало всички присъстващи. Накрая половината село се изреди да го пита, наистина ли единия им приятел щяло да го блъсне камион. J Колкото и забавно да ни беше, нямаше как да не ни стане  жал за хората и за това колко бе лесно да ги манипулираш…
        На фона на тази нарастваща популярност сред местните, Джон съвсем влезе в роля и дори си поръча да му ушият същата роба с колан и перука, като на witch doctor-а. Събра ни всички на плажа, където местните бяха запалили огън и му акомпанираха с барабани. Определено имаше въображение и дар слово - беше поредния журналист, който пътуваше и едновременно с това работеше. Превъплъщението му беше повече от добро, направо обръщаше очите и нареждаше смешки за всеки от нас, спрямо тези ни черти, които вече беше опознал. 



        С всеки изминал ден на камиона се замисляхме как определено живеехме като в reality show. Прекарвахме затворени в камиона средно по 5-6 часа на ден, в дните които пътувахме (без да споменаваме дългите преходи). С отделни групи имахме различни ангажименти – да готвим, чистим камиона, мием чиниите и не на последно място натоварването и разтоварването на цялата покъщнина, включително и личните ни багажи. Дори и за краткото време през което се познавахме, бяхме наясно с недостатъците на другите и с това на кой можеш да разчиташ и кой се скатава. Но все пак нашето риалити не беше толкова крайно, след като беше възможно да гледаме протичащото европейско по футбол всяка вечер, когато имаше ток и телевизор. J
        Потеглихме рано сутринта за границата с Танзания. След като я минахме набързо, отбихме на една бензиностанция, за да сменим малко пари. Беше си  преуспяващ бизнес, защото камиона беше заобиколен поне от 10-на човека, които предлагаха и обменяха всякаква валута, дори и такава от Малави. Всеки втори повтаряше като папагал, че валутата им е неконвертируема и освен в конкретната държава другаде не може да се ползва. След като вече се бяхме сблъсквали челно с местните измамници, знаехме, че това са глупости на които никой не трябва да вярва... ;)

1 коментар: